Определение № 50140 от 15.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 845/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Централна кооперативна банка“ АД срещу решение №112 от 10.12.2021 г. по в.гр.д.№512/2021 г. на СОС. С решението в обжалваната част, след частична отмяна на решение №24 от 13.04.2021 г. по гр.д.№284/2020 г. на РС Етрополе, са отхвърлени предявените от „Централна кооперативна банка“ АД срещу Ц. А. В. и Ц. П. И. /починала в хода на процеса и заместена от нейните наследници по закон Ц. Е. З. и Т. Е. З./ искове за заплащане на сумата в общ размер от 29 701.46 лв., от която 22 774.28 лв., главница и 6927.18 лв., законна лихва за периода от 13.08.2017 г. до 12.08.2020 г., както и законна лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на заявлението по чл.410 от ГПК в съда до окончателното погасяване на последната, на основание договор за потребителски кредит №03200КР-АА-1924/09.03.2010 г., като са отхвърлени и предявените от „Централна кооперативна банка“ АД срещу Б. А. Б. искове за заплащане на разликата над сумата от 7872.82 лв. до пълния предявен размер от 29 701.46 лв., формирана от: разликата над сумата от 4557.90 лв. до 22 774.28 лв., представляваща анюитетни вноски, формирани от главница и възнаградителна лихва и наричани в първоинстанционното решение с общия термин „главница“, както и законна лихва върху отхвърлената част от главницата, считано от датата на завеждане на заявлението по чл.410 от ГПК в съда до окончателното й погасяване, и разликата над сумата от 3314.92 лв. до пълния размер от 6927.18 лв. на законната лихва за периода от 13.08.2017 г. до 12.08.2020 г., на основание на договор за потребителски кредит №03200КР-АА-1924/09.03.2010 г. и е разпределена отговорността за разноските. В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1. До кой момент е допустимо за ответника да навежда възражения по предявен против него иск. 2. Дали за която и да е страна следва да се вменява задължение за изпълнение на указания, които не са дадени от съда, респективно – дали неизпълнението на такива неуказани от съда задължения може да влече неблагоприятни за страната последици. 3. От кой момент следва да се счита за предявена претенцията на ищеца, завел както установителен иск, така и при условията на евентуалност – осъдителен такъв: дали от датата на завеждане на заявление по чл.410 от ГПК в съответния районен съд или от датата, на която е заведена исковата молба по чл.422, вр. чл.415 от ГПК. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно. Ответниците по касация изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е установил, че клаузата на чл.14, буква „е“ от Договор за потребителски кредит №03200КР-АА1924/09.03.2010г., съгласно която поръчителят остава задължен и след датата на падежа на главното задължение, като отговорността му не е ограничена с никакъв срок или условие за предявяване на иск за изпълнение срещу кредитополучателя, е нищожна поради противоречие на императивните нормативни разпоредби на чл.147, ал.1 от ЗЗД и чл.113 от ЗЗД, поради което отговорността на поръчителите следва да се преценява в светлината на чл.147, ал.1 от ЗЗД и при прилагане на посочения в тази разпоредба шестмесечен срок. Установил е, че съгласно погасителния план към договора за кредит, падежът на последната погасителна вноска е на 14.02.2020 г., следователно, дори ако се приеме, че шестмесечният срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД тече от най- късната възможна дата – тази на настъпване на изискуемостта на целия дълг, за да останат поръчителите задължени към кредитора, последният е трябвало да предяви иск срещу длъжника /респ. наследниците/ не по-късно от 14.08.2020 г. Анализирал е материалите по ч.гр.д.№226/2020 г. на РС Етрополе и е установил, че заявлението по чл.410 от ГПК е било подадено на 13.08.2020 г., като е посочил, че съгласно фикцията на чл.422, ал.1 от ГПК и мотивите към т.9 от Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014 г. на ВКС по т.д.№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, искът за установяване на вземането се счита за предявен в момента, предхождащ подаването на исковата молба, а именно - момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Изложил е съображения обаче, че за да се приложи тази фикция и да настъпят материалноправните последици от нея, следва да се спазен срокът по чл.415, ал.4 от ГПК и предявяването на иска да бъде доведено до знанието на съда, като заявителят следва да представи доказателства, че е предявил иска в посочения срок, тъй като в противен случай съдът има задължение да обезсили заповедта за изпълнение и изпълнителния лист. Счел е, че в конкретния казус заявителят обективно е подал исковата си молба още преди да бъде уведомен от съда за постъпилите възражения и за възможността за предявяване на иск, но не е уведомил заповедния съд за това, поради което и заповедта за изпълнение правилно е била обезсилена, а пряка релевантна последица от това обстоятелство за настоящото дело е, че кредиторът е изгубил привилегията, която фикцията на чл. 422, ал. 1 от ГПК му дава, т.е. не може да се приеме, че искът за установяване на вземането се счита за подаден на датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 13.08.2020г. Изразил е становище, че още по-малко може да се приеме, че тази дата е меродавна за предявените при условията на евентуалност искове и че по отношение на тях е спазен шестмесечният срок – първо, защото те са осъдителни, а не установителни, и второ, защото исковата молба е подадена на 29.09.2020 г. С оглед изложеното е намерил, че кредиторът е предявил иск срещу наследниците на кредитополучателката извън шестмесечния срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД и с изтичането на този срок, поръчителството е било прекратено, поради което към момента на подаване на исковата молба поръчителите Ц. А. В. и Ц. П. И. вече не са отговаряли за дълга на кредитополучателката /респ. нейните наследници/ към ищеца, поради което осъдителните искове срещу тях са били неоснователни. Посочил е, че горните съображения важат и за Б. А. Б. в качеството му на поръчител по процесния договор за кредит, но в качеството си на наследник на кредитополучателката, той е задължен за Ѕ част от нейния дълг към ищеца. От друга страна е приел, че следва да се съобрази своевременно направеното от него възражение за изтекла погасителна давност /в отговора на исковата молба – л.37 от първоинстанционното дело/. Като е взел предвид, че съгласно погасителния план, кредитът се погасява на анюитетни вноски /включващи части от главницата и възнаградителната лихва/ с падежи от м. март 2010 г. до 14.02.2020 г. и обстоятелството, че вземанията за възнаградителна лихва, включена в анюитетни вноски по договор за кредит, се погасяват с тригодишна давност, а за главницата е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД, е достигнал до извод, че непогасени по давност са задълженията за главница, включени в анюитетните вноски с падеж от 14.10.2015 г. до 14.02.2020 г., а непогасената по давност е част от вземането за лихва за периода от 29.09.2017 г. до 12.08.2020 г. Първият от формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпроси е поставен на плоскостта на твърденията на касатора, че въззивният съд се е произнесъл по невъведени от ответниците възражения за нищожност на клауза от договора и за изтекла погасителна давност. Следва да се посочи обаче, че изрично в отговора на исковата молба, ответникът Б. А. Б. е направил възражения за изтекла погасителна давност на вземанията на банката ищеца, а от друга страна срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД не е давностен, както се предпоставя с посочения въпрос, а е краен и преклузивен, като за разлика от погасителната давност с изтичането му не се погасява възможността за принудително изпълнение, а се прекратява самото поръчителство - за разлика от давностните, преклузивните срокове се прилагат от съда служебно /т.4б от тълкувателно решение №4 от 18.06.2014 г. по т.д.№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. Също така съгласно разясненията в тълкувателно решение №1 от 27.04.2022 г. по т.д.№1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката /както е било и в процесния случай с разпоредбата на чл.14, буква „е“ от процесния договор за кредит/. В този смисъл по посочения въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато, като не може да бъде допуснато и по останалите въпроси Освен, че по втория от въпросите липсва произнасяне, а третият е некоректно зададен и с него се предпоставя липса на установени по делото факти /че производството по иска по чл.422 от ГПК е било прекратено с влязло в сила определение, след влизане в сила на определението на заповедния съд за обезсилване на издадената заповед за изпълнение/, следва да се посочи, че релевантно в случая е именно обстоятелството, че производството по предявения иск по чл.422 от ГПК е било прекратено с влязъл в сила съдебен акт, а като последица от това всички процесуални действия се обезсилват, в т.ч. предявяването на иска и той не се счита предявен. С оглед изложеното и тъй като в случая при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на решението /напротив, решението е съобразено изцяло с посочените по-горе тълкувателни решения/. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,