Решение № 9029 от 23.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6781/2025 г.

Производството е по реда на чл. 323, ал. 4 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). Образувано е по касационна жалба на Р. И. И., чрез процесуален представител адв. Г. Добрев, против решение № 3786/09.04.2025 г. по адм. дело № 10468/2024 г. на тричленен състав на Върховен административен съд, шесто отделение. В касационната жалба са релевирани касационните основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост. По изложените от касатора доводи и възражения се иска отмяна на решението като неправилно и постановяване на ново, с което да бъде уважена жалбата на Р. И. срещу Решение на Висшия съдебен съвет (ВСС) по т.2 от дневния ред, обективирано в протокол № 34 от заседание на Прокурорската колегия (ПК) на ВСС, проведено на 09.10.2024 г., с което на основание чл. 310, ал. 1 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) й е наложено дисциплинарно наказание по чл. 308, ал. 1, т. 2 от ЗСВ „намаляване на основното трудово възнаграждение“ с 10% за срок от шест месеца за допуснати нарушения по чл. 307, ал. 3, т. 1 и чл. 307, ал. 3, т. 4 от ЗСВ. В проведеното съдебно заседание Р. И. поддържа въведените с касационната жалба оплаквания и искания. В депозирана молба от адв. Г. Добрев е направено искане за определяне на адвокатски хонорар на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата. Ответникът – Прокурорска колегия на Висш съдебен съвет, чрез процесуалния си представител юрк. С. Михайлов, оспорва касационната жалба като неоснователна и заявява становище за правилност и законосъобразност на обжалваното решение. В съдебно заседание и в представена писмена защита по делото развива съображения във връзка с изложените в касационната жалба възражения. Моли съдът да потвърди решението на първоинстанционния състав като правилно и обосновано. Ответникът – Административен ръководител – районен прокурор на Районна прокуратура (РП) - Благоевград, редовно призован, не се явява и не се представлява. Не ангажира становище по касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на подадената от Р. И. И. касационна жалба. Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, в рамките на правомощията си по чл. 218, ал. 1 и ал. 2 от АПК, констатира следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 323, ал. 4 от ЗСВ. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения. С обжалваното решение тричленен състав на Върховен административен съд, шесто отделение, е отхвърлил жалбата на Р. И. И. – прокурор в РП – Благоевград срещу решение по т.2 от протокол № 34 от 09.10.2024 г. на ПК на ВСС, с което й е наложено дисциплинарно наказание по чл. 308, ал. 1, т. 2 от ЗСВ „намаляване на основното трудово възнаграждение“ с 10 % за срок от шест месеца, за допуснато от нея дисциплинарно нарушение по чл. 307, ал. 3, т. 1, изразяващо се в системно неспазване на сроковете, предвидени в процесуалните закони, както и дисциплинарно нарушение по чл. 307, ал. 3, т. 4 от ЗСВ, изразяващо се в неизпълнение на служебните й задължения по чл. 145, ал. 2, изр. второ от ЗСВ. След извършен анализ на приложените по делото и относими към спора доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът е извел изводи, че оспореното решение на ПК на ВСС е законосъобразно като издадено от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалноправните разпоредби и целта на закона. Съдът е установил спазване на всички срокове и правила, съставляващи процедурата по реализиране на дисциплинарната отговорност на магистрата съгласно приложимите разпоредби от Глава шестнадесета, Раздел I на ЗСВ. Гарантирано и охранено е правото на участие и защита в производството на привлеченото към дисциплинарна отговорност лице. В хода на образуваното дисциплинарно дело № 3/2023 г. по описа на ВСС са събрани и обсъдени относимите към казуса писмени доказателства, въз основа на които дисциплинарният състав, на основание чл. 318, ал. 3 от ЗСВ, е изяснил в пълнота фактите и обстоятелствата по случая. Решението на дисциплинарния състав, прието с изискуемото съгласно чл. 319, ал. 2 от ЗСВ мнозинство, съдържа необходимия анализ от фактическа и правна страна на всички обстоятелства относно правното основание за ангажиране на дисциплинарната отговорност на Р. И. И., както и относно вида и размера на следващото й се дисциплинарно наказание. Отправеното предложение до ПК на ВСС е за налагане на прокурор Р. И. на дисциплинарно наказание по чл. 308, ал. 1, т. 2 от ЗСВ „намаляване на основното трудово възнаграждение“ с 10 % за срок от шест месеца, за допуснато от нея дисциплинарно нарушение по чл. 307, ал. 3, т. 1 от ЗСВ, изразяващо се в системно неспазване на сроковете, предвидени в процесуалните закони, а именно неспазване на срока за решаването им, предвиден в чл. 242, ал. 4 от НПК, по общо 24 бр. досъдебни производства, както и за допуснато дисциплинарно нарушение по чл. 307, ал. 3, т. 4 от ЗСВ, изразяващо се в неизпълнение на други служебни задължения, а именно по чл. 145, ал. 2, изр. второ от ЗСВ, във връзка с докладвани и неразгледани в срок 41 бр. преписки. Предложението, ведно с обуславящите го констатации, изводи и мотиви от фактическа и правна страна, обективирани в приетото от определения дисциплинарен състав Решение № ВПС-9072/27.08.2024 г., са изцяло възприети от ПК на ВСС, като в тази връзка, препращайки към разпоредбата на чл. 320, ал. 7 от ЗСВ, първоинстанционният състав е отхвърлил оплакванията на жалбоподателката за немотивираност на решението на ВСС. Относно материалната законосъобразност на обжалваното решение съдът е потвърдил като правилни и обосновани заключенията на ПК на ВСС за допуснати от Р. И. в качеството й на прокурор в РП – Благоевград нарушения под формата на бездействие, изразяващи се в системното неспазване на процесуалните срокове по чл. 242, ал. 4 от НПК, в които е следвало да се произнесе с акт по чл. 242, ал. 1-3 от НПК по подробно описаните в решението 24 досъдебни производства (нарушение, квалифицирано по чл. 307, ал. 3, т. 1 от ЗСВ), както и в непроизнасяне в срока по чл. 145, ал. 2, изр. второ от ЗСВ по посочените 41 преписки от проверки (нарушение, квалифицирано като неизпълнение на други служебни задължения по смисъла на чл. 307, ал. 3, т. 4 от ЗСВ). Съдът е приел, че така описаните нарушения са доказани от фактическа и правна страна с оглед на събрания в хода на дисциплинарното производство и приложен по делото доказателствен материал. Нарушенията са извършени виновно, тъй като се касае за системно забавяне за произнасяне с прокурорски актове по голям брой досъдебни производства и преписки в рамките на различни периоди от време, при липсата на обективни пречки, обуславящи наличие на организационни затруднения и инцидентни забавяния, които да са поставили магистрата в невъзможност да извърши в срок следващите се по закон действия. В тази връзка съдът е обсъдил, че наведените от Р. И. И. причини от личен и семеен характер (свързани със здравословното й състояние и това на неин роднина) са отчетени от дисциплинарнонаказващия орган като смекчаващи отговорността обстоятелства, за което се съди от вида и размера на наложеното дисциплинарно наказание – второто най-леко по степен, в минималния размер и за минимално предвидения в закона срок. Наложеното наказание съответства на извършеното нарушение, като при определянето му са взети предвид всички факти и обстоятелства от значение за неговото индивидуализиране. Спазени са и изискванията на чл. 309, ал. 1 и ал. 2 от ЗСВ. С тези мотиви, съдът е отхвърлил жалбата като неоснователна. Решението е правилно. При точно и ясно установена фактическа обстановка по спора, съдът е приложил правилно относимите материалноправни норми. За ангажиране на предвидената в ЗСВ дисциплинарна отговорност на магистрат е необходимо виновно неизпълнение на служебните му задължения по смисъла на чл. 307, ал. 2, във вр. с ал. 3 от ЗСВ, което не съответства на дължимото по закон поведение на магистрата, като неизпълнението на тези му задължения се състои в извършването или в пропускането да бъдат извършени определени действия в кръга на службата му. В случая е установено виновно поведение на Р. И. И. като прокурор в РП – Благоевград, изразяващо се в бездействие за издаването на прокурорски актове в сроковете по чл. 242, ал. 4 от НПК по 24 бр. досъдебни производства, както и в бездействие за произнасяне по материалите от 41 проверки в сроковете по чл. 145, ал. 2, изр. второ от ЗСВ. Бездействието по всяко едно от посочените досъдебни производства и преписки е различно и варира в срокове, някои от които надхвърлят значително разумния срок за произнасяне. Забавянето по първото нарушение – това по чл. 307, ал. 3, т. 1 от ЗСВ, касае голям брой досъдебни производства, по отношение на които не е бил спазен срокът за упражняване на правомощията на прокурора, определен в чл. 242, ал. 2 от НПК – не по-късно от един месец от получаване на делата. По второто нарушение – това по чл. 307, ал. 1, т. 4 от ЗСВ, също е налице безспорно доказано забавяне за произнасяне на прокурор Р. И. по възложените й 41 бр. преписки, като същата е била длъжна да се произнесе в срок до един месец от получаването им съгласно чл. 145, ал. 2, изр. второ от ЗСВ. Правилно първоинстанционният състав е установил, че нарушенията са извършени в условията на системност и по правното си естество са формални, т.е. за осъществяването им не е необходимо настъпването на противоправен резултат, различен от самото деяние. Бездействието по отношение на констатираните 41 бр. преписки е изведено като отделен вид дисциплинарно нарушение, а именно по чл. 307, ал. 3, т. 4 от ЗСВ, тъй като то обхваща липсата на своевременно произнасяне по материалите от проверките (преписките), процедурата за които е уредена в устройствения закон – чл. 145 от ЗСВ, докато нарушението по 307, ал. 3, т. 1 от ЗСВ касае системно неспазване на сроковете, предвидени в процесуалните закони (в случая НПК). Правилни са съображенията на първоинстанционния състав във връзка с извършената преценка на натовареността на магистрата в контекста на релевираната от жалбоподателката обективна невъзможност да изпълни правомощията си в определените в процесуалните закони срокове. Установено по делото е, че не е налице прекомерна натовареност на прокурор Р. И. в сравнение с останалите прокурори в РП – Благоевград, както и с районните прокурори в страната за проверявания период от време, която да оправдава допуснатите забавяния в произнасянето по посочените досъдебни производства и преписки (при приспадане на дните на ползван годишен отпуск и дните на временна неработоспособност). Обсъдени и взети предвид са и обстоятелствата от житейски, личен характер, които оспорващата изтъква, включително и пред настоящата инстанция, като основна причина за натрупаното забавяне в нейната работа. Правилно тези обстоятелства са били ценени от дисциплинарнонаказващия орган и от съда като смекчаващи вината обстоятелства, но не и като такива, изключващи виновното поведение на привлеченото към дисциплинарна отговорност лице. Неоснователен е и наведеният в касационната жалба довод за неспазване на изискването по чл. 309, ал. 1 от ЗСВ. В съответствие с фактите и доказателствата по делото първоинстанционният състав е посочил, че оспореното понастоящем дисциплинарно наказание отчита наличието на предходни провинения по служба на прокурор И., за които са й били налагани дисциплинарни наказания, които не са постигнали в достатъчна степен целения превантивен и възпиращ ефект. Поради това и с оглед на характера и тежестта на констатираните нови дисциплинарни нарушения, както и на цялостното поведение на магистрата, в това число и твърдените и установени обстоятелства от личен характер, при точно отчитане и преценка на смекчаващите и утежняващите обстоятелства по случая, дисциплинарнонаказващият орган обосновано и в съответствие с целта на закона е приел за съразмерно на допуснатите нарушения дисциплинарното наказание по чл. 308, ал. 1, т. 2 от ЗСВ, определено в минимално предвидения размер от 10 % и за минимално установения в закона срок от шест месеца. Предвид изложеното, не могат да бъдат споделени възраженията в касационната жалба за противоречия на оспорения съдебен акт с материалния закон и доказателствата по делото. Въз основа на извършена правилна преценка на фактите по случая съдът е обосновал верни правни изводи, които кореспондират със събрания доказателствен материал и приложимите материалноправни разпоредби. Неоснователен е и доводът на касационния жалбоподател във връзка с по-общия въпрос относно правомощията на ПК на ВСС да провежда дисциплинарни производства по отношение на магистрати поради това, че членовете й са с изтекъл мандат и органите на съдебната власт и Народното събрание не са изпълнили задълженията си по § 17 от ПДР на ЗИДЗСВ (ДВ бр. 6/21.01.2025 г.) в шестмесечен срок от влизане в сила на измененията на закона да изберат нов състав на кадровия орган. В това отношение следва най-напред да се припомни постановеното от Конституционния съд (КС) Решение № 12/27.09.2022 г. по к.д. № 7/2022 г., което макар и да е с предмет компетентност на Инспектората към Висшия съдебен съвет (ИВСС) с оглед изтичане на срока, за който са избрани членовете му, е относимо и към принципния въпрос за мандатността и на ВСС като колективен орган. В посоченото решение КС е приел, че е конституционно недопустимо да се преустанови автоматично за неопределено време дейността на ИВСС поради изтичане на срока на пълномощията на главния инспектор и на инспекторите и неизбирането от Народното събрание на нов състав на Инспектората, осигуряващ му функциониране в съответствие с конституционните предписания. Мотивите на КС са в насока, че при „конкуренция между непрекъснатост и мандатност „тълкуване на разпоредбите на Конституцията относно мандата трябва да се извлича от съдържанието им, като се съобразяват всички принципи, отразяващи правовия характер на държавата. (…) Продължаването на изпълнението на възложените функции би могло да се определи като „несъщинско удължаване“ на определения мандат, защото не засяга установения срок и реда за избиране на съответния държавен орган, така както са предвидени в Основния закон. То е защитен механизъм, приложим в изключителни ситуации, при които не са избрани членовете от състава на определен колективен конституционно установен орган, минимално необходими, за да функционира той, и при липсата на други, установени изрично, конституционни (законови) механизми за продължаване на дейността на държавния орган. Да се допусне, че такъв защитен механизъм е изключен от духа и разума на Конституцията означава, че се допуска създаването на неконституционна ситуация (…). Преодоляването на неконституционна ситуация, каквато е налице и в настоящия случай (…) налага приоритетна защита на непрекъснатостта като конкурираща се висша ценност с друга такава – мандатността, за да бъде гарантирано осъществяването на възложените от Основния закон функции на Инспектората и на конституционно установения баланс на властите в конституционната правова държава. Тази защита е социално потребна и обществено оправдана, за да бъде осигурено върховенството на закона“. На следващо място, следва да се посочи, че поставеният идентичен въпрос пред КС относно изтеклия мандат на членовете на ВСС и продължаващото изпълнение на конституционните му правомощия при тези обстоятелства, е бил отклоняван от КС (Определение № 7/24.07.2023 г. по к.д. № 9/2023 г. и Определение № 16/19.12.2024 г. по к.д. № 41/2024 г.) с аргументите, че конституционните съдии нееднократно са се произнасяли по тази тема и еднозначно са приемали, че „Висшият съдебен съвет е постоянно действащ и функциониращ висш орган в системата на съдебната власт“ и „не е орган с мандатен статут“ (Решение № 8 от 1994 г. по к.д. № 9/1994 г.). Като постоянно действащ орган ВСС няма мандат, мандат имат неговите членове. В тази връзка в Тълкувателно решение № 12 от 2022 г. по к.д. № 7/2022 г. КС обръща внимание, че изтичането на мандата на членовете не прекратява „мандата“ на самия орган, респективно не прекратява правомощията на този орган, когато самият орган не е мандатен и е подчинен на принципа на непрекъснатост на дейността. Следователно функционирането на ВСС, като постоянно действащ държавен орган, не се прекратява с изтичането на мандата на изборните членове по смисъла на чл. 130, ал. 4, изр. първо от Основния закон. Предвид цитираната практика на КС и действащите законови и конституционни разпоредби, настоящият състав намира за неоснователно оплакването в касационната жалба за липса на законоустановени правомощия на ПК на ВСС да налага дисциплинарни наказания. Неотносимо към настоящия спор е Решение на СЕС от 30 април 2025 г. по съединени дела C-313/23, C-316/23 и C-332/23, на което касационната жалбоподателка основава възражението си, доколкото т. 1 от диспозитива на същото се отнася до орган на съдебната система на държава членка, чиито членове са избират от нейния парламент. В настоящия случай проверката на магистрат И. не е извършена от ИВСС (чийто състав се избира изцяло от Народното събрание, в каквато насока е решението на СЕС), а от дисциплинарен състав, определен от ПК на ВСС. Съгласно чл. 130, ал. 3 от Конституцията на РБ членовете на ВСС се избират, освен от Народното събрание, също и от органите на съдебната власт. Предвид изложеното липсват сочените касационни основания за отмяна на обжалваното решение. Същото като валидно, допустимо и правилно следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия

ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ ВИОЛЕТА ГЛАВИНОВА Не споделям изводите на мнозинството от състава относно правилността на обжалваното съдебно решение. Моето становище е, че решение № 3786/09.04.2025 г. по адм. дело № 10468/2024 г. на тричленен състав на Върховен административен съд, шесто отделение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост поради приетата законосъобразност на оспореното пред съда решение по т. 2 от протокол № 34 от 09.10.2024 г. на Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет (ПК на ВСС), с което на Р.И. е наложено дисциплинарно наказание по чл. 308, ал. 1, т. 2 от ЗСВ „намаляване на основното трудово възнаграждение“ с 10 % за срок от шест месеца, за допуснато от нея дисциплинарно нарушение по чл. 307, ал. 3, т. 1, изразяващо се в системно неспазване на сроковете, предвидени в процесуалните закони, както и дисциплинарно нарушение по чл. 307, ал. 3, т. 4 от ЗСВ, изразяващо се в неизпълнение на служебните й задължения по чл. 145, ал. 2, изр. второ от ЗСВ. Намирам решението на ПК на ВСС за материално незаконосъобразно, взето в противоречие на материални правни норми, в случая чл. 19, параграф 1, втора алинея от Договора за Европейския съюз (ДЕС), и чл. 47 от Хартата на осноовните права на Европейския съюз („Хартата“) по следните съображения: Не споделям разбирането, изразено от мнозинството на състава, че от конституционната допустимост (виж Решение № 12/27.09.2022 г. по к.д. № 7/2022 г. на Конституционния съд) органът да продължи да функционира до избирането на нов състав следва безусловен извод, че той запазва в пълен обем всички свои правомощия, независимо от характера им и независимо от продължителността на периода, през който действа след изтичане на мандата си. Намирам, че съображенията, изложени в цитираното по-горе решение на Конституционния съд относно мандатността на Инспектората към Висшия съдебен съвет (ВСС) и в практиката на Съда на Европейския съюз по този въпрос (Решение от 30.04.2025 г. по съединени дела С-313, С-316 и С-332/23) не се ограничават само до Инспектората, а установяват общи конституционни и европейски принципи, които са приложими и към Висшия съдебен съвет (ВСС), съответно към двете колегии на съвета-Прокурорска и Съдийска. Това е така, защото и Висшият съдебен съвет, и Инспекторатът към ВСС са конституционно уредени органи с определен мандат. Мандатът е гаранция за независимост, но и за демократична легитимност. След изтичането му органът не може да функционира за неопределено време, както е в случая, като пълноценен титуляр на власт. Решението на Конституционния съд за Инспектората не защитава специфично този орган, а принципа, че липсата на избор от Народното събрание не може да води до безсрочно удължаване на мандат. Същият принцип следва да се приложи и към ВСС, защото както бе посочено по-горе, и двата органа са конституционно организирани като колективни органи с предварително определена продължителност на мандата. В контекста на изложеното считам, че мотивите на решението на СЕС от 30.04.2025г., независимо че се отнасят до Инспектората към ВСС, а не за Висшия съдебен съвет, съответно за Прокурорската колегия на ВСС, какъвто е разглеждания казус, могат да бъдат приложени по аналогия, когато органи с изтекъл мандат упражняват дисциплинарни правомощия спрямо магистрати. Този извод следва от обстоятелството, че в решението си СЕС разглежда независимостта на съдебната власт като елемент от принципа на правовата държава по чл. 19 от Договора за Европейския съюз (ДЕС). Съдът приема, че правилата относно състава и мандата на органите на съдебното управление трябва да осигуряват едноврменно независимост и легитимност. А продължителното упражняване на правомощия след изтичане на мандата поставя под съмнение тази легитимност. В съображение 93 от решението на СЕС изрично е посочено, че - От една страна, въпреки че единствено държавите членки могат да решат дали разрешават (или не) изпълнението на функциите на членовете на орган на съдебната система, който има правомощия да проверява дейността на магистратите и да предлага образуването на дисциплинарни производства по отношение на тях, да продължи след края на законоустановения мандат на тези членове с цел да се осигури непрекъснатост на функционирането на този орган, държавите членки все пак са длъжни — когато избират да разрешат такова продължаване на мандата — да гарантират, че изпълнението на функциите след изтичане на мандата почива на изрично правно основание във вътрешното право, съдържащо ясни и точни правила, които да регламентират въпросното изпълнение на функции. В решението е посочено също така, че липсата на гаранции, че продължаването на мандата е ограничено във времето, нарушава принципа на независимост на съдебната власт. Оспореното пред тричленния състав на ВАС, шесто отделение, решение на ПК е от 09.10.2024 г., но по делото не е спорен факта, че мандадът на изборните членове на Висшия съдебен съвет, включително и Прокурорската колегия изтече в края на м. октомври 2022 г., следователно две години преди налагането на дисциплинарното наказание на прокурор И.. Както е изложено по-горе, решението на СЕС от 30.04.2025 г., независимо че произнасянето е последващо по време на решението на ПК на ВСС, е относимо и приложимо и към акта на Прокурорската колегия, тъй като СЕС не създава ново правило, а тълкува норма на първичното право на ЕС, която е приложима и към 09.10.2024 г. С решението си за налагане на дисциплинарно наказание ПК на ВСС упражнява най-интензивното си спрямо конкретния магистрат правомощие-реализира дисциплинарната му отговорност-при положение че изборният мандат на членовете й е изтекъл почти две години по-рано и липсва изрична, ясна и точна законова уредба, която да определя докога и при какви ограничения те могат да упражняват именно това правомощие. Действително, след изтичането на мандата, органът не губи физическото си съществуване, но губи пълнотата на конституционната си представителност, поради което упражняването на властнически правомощия след този момент трябва да бъде ограничено до действия, които са абсолютно необходими за гарантиране на институционалната непрекъснатост. Намирам обаче, че дисциплинарната власт не е сред тези правомощия. Налагането на дисциплинарно наказание представлява една от най-интензивните форми на държавна принуда в рамките на съдебната власт. То засяга статута, професионалната репутация и карирерното развитие на магистрата. Ето защо такова решение следва да бъде постановено единствено от орган, чиято демократична и конституционна легитимност е безспорна, какъвто не е разглеждания случай. Не може едновременно да се приеме, че мандатът е конституционно значима гаранция за независимостта на органите на съдебната власт, и същевременно да се счита, че изтичането му няма никакво значение за валидността на най-интензивната проява на публична власт, каквото е налагането на дисциплинарни наказания. В заключение приемам, че след решението на СЕС по дело С-313/23 вече не е допустимо националната практика да приема автоматично, че орган с изтекъл мандат може без ограничение да упражнява всички свои правомощия. В тази връзка следва да се посочи, че изменението на Закона за съдебната власт от 01.07.2026 г. има силно потвърждаващо значение при тълкуването на този проблем, който съществува и към 09.10.2024 г. С измененията на закона законодателят вече изрично признава, че когато е минала повече от една година от изтичането на мандата на изборните членове, продължаващото упражняване на определени правомощия на ВСС поражда проблем и трябва да бъде ограничено. По изложените съображения, независимо, че организацията на правосъдието в държавите членки, и по-специално създаването, съставът, правомощията и функционирането на националните юрисдикции, да е от компетентността на държавите членки, същите все пак остават длъжни при упражняването на тази компетентност да спазват задълженията, които произтичат за тях от правото на Съюза, и по-конкретно от член 19 ДЕС. В това отношение Съдът на ЕС приема, че посоченият в член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС- принцип на ефективна съдебна защита представлява общ принцип на правото на Съюза, прогласен по-специално в член 6, параграф 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, (наричана по-нататък ЕКПЧ, на който съответства член 47, втора алинея от Хартата (вж. в този смисъл решение от 21 декември 2021 г., Euro Box Promotion и др., C - 357/19, C - 379/19, C - 547/19, C - 811/19 и C - 840/19, EU:C:2021:1034, т. 219). Следователно, последната разпоредба трябва надлежно да бъде взета предвид при тълкуването на член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС (решение от 6 октомври 2021 г., W.Ż. (Колегия за извънреден контрол и публични въпроси на Върховния съд — Назначаване), C - 487/19, EU:C:2021:798, т. 102 и цитираната съдебна практика) именно в светлината на безпристрастността на съответната юрисдикция от гледна точка и на основното право по чл. 6, параграф 1 ЕКПЧ. Също така, доколкото Хартата съдържа права, съответстващи на тези, гарантирани от ЕКПЧ, член 52, параграф 3 от Хартата има за цел да осигури необходимата последователност между правата по Хартата и съответстващите им права, гарантирани от ЕКПЧ, без това да засяга автономността на правото на Съюза. Съгласно Разясненията относно Хартата на основните права (ОВ C 303, 2007 г., стр. 17) член 47, втора алинея от Хартата съответства на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ. По тази причина всяка национална мярка или практика, чиято цел е да се избегнат или отстранят различията в съдебната практика и по този начин да се гарантира правната сигурност, присъща на принципа на правовата държава, трябва да бъде в съответствие с изискванията, произтичащи от член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС. Поради всичко изложено по-горе, Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет няма право да упражнява най-интензивното си правомощие, а именно да налага дисциплинарно наказание на магистрат, без изрично правно основание за това след изтичането на мандата. Налице е с оглед степента на констатирания порок на акта материална незаконосъобразност, поради което на основание чл. 146, т. 4 АПК решението на ПК на ВСС следваше да се отмени с настоящото решение, като се отмени и обжалваното решение като неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосноваността му. Подписал особеното мнение Съдия: Виолета Главинова