Определение № 1689 от 10.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 214/2026 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, представлявано от гл.юрк. Н. Л., срещу определение № 1824 от 03.12.2025г. по в.ч.гр.д. № 1102/2025г. на СОС, III въззивен състав, с което е потвърдено определение № 699 от 19.09.2025г. по гр.д.№ 975/2024г. по описа на РС - Елин Пелин. С потвърденото първоинстанционно определение е оставено без уважение искането на частния жалбоподател за изменение на постановеното по делото решение № 72 от 27.03.2024г. в частта, с която е осъден да заплати на ЕАД Е. И. сумата 1800 лева с ДДС, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗАдв.

Частният касационен жалбоподател поддържа, че размерът на определеното адвокатско възнаграждение е прекомерен с оглед отсъствието на фактическа и правна сложност на исковото производство и липсата на извършени от процесуалния представител на насрещната страна действия, които да обосноват разноски в определения размер. Сочи, че процесуалният представител на ищцата има сключен договор за правна защита и съдействие от 24.07.2024г. с пълномощно от същата дата, който договор е представен и по други две дела по описа на РС – Елин Пелин. Поддържа, че в договора за правна помощ не е уговорено изготвянето на различни искови молби за недействителност на процесния договор за кредит, както и отделни осъдителни искове за връщане на даденото поотделно за договорното възнаграждение и за допълнителната услуга Фаст и Флекси, а тази преценка е направена от процесуалния представител на ищцата. Намира, че посочените действия представляват злоупотреба с право по смисъла на чл.3 ГПК, поради което разноските не следва да се дължат. Поддържа още, че въззивният съд не е определил правилно материалният интерес по спора, тъй като при нищожност на договора се дължи реституция на даденото без основание, което обхваща само главницата по кредита – в случая 4000 лева. Намира за неправилно и възприятието на въззивния съд, че е налице незначително надвишаване на установения минимум по Наредба № 1 от 2004г., с оглед предмета на делото и факта, че процесуалният представител на ищцата не се е явил в съдебно заседание, а е подготвил една бланкетна искова молба, с която е образувал три отделни производства. Поддържа, че за да се постигне справедливост, следва да бъде определено адвокатско възнаграждение под минималния размер по Наредбата. Сочи, че въззивният съд неправилно е начислил ДДС върху определеното по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. адвокатско възваграждение.

В изложението си по чл.284, ал.3,т.1 ГПК частният касационен жалбоподател прави искане за допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и ал.2, предл.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Липсата на данни за системно осъществяване на процесуално представителство по сходни на настоящото дело основание ли е за висока правна и фактическа сложност на делото, съответно за обосноваване на адвокатско възнаграждение в размерите, посочени в Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения?

2. Длъжен ли е съдът да направи преценка дали нормата на чл.38, ал.2 ЗАдв., която препраща към Наредба № 1 от 2004г. и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, е съответна на правото на ЕС?

3. Длъжен ли е съдът при определяне на адвокатското възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв. да съобрази принципите за справедливост, равенство и конкурентност?

Частният касационен жалбоподател твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение № 174 от 26.04.2021г. по ч.гр.д. № 560/2021г. на ВКС, III г.о., определение № 50015 от 16.02.2024г. по т.д. № 1908/2022г. на ВКС, решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22.

Ответникът Сълзица Д. Н. представя отговор, с който оспорва частната касационна жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол поради произнасяне на въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС и СЕС. Излага и съображения за неоснователност на частната касационна жалба, като сочи, че фактът, че са образувани множество дела между същите страни във връзка с множество договори помежду им сам по себе си не води до извод за злоупотреба с права, т.к. се касае за отделни, самостоятелни правоотношения и искове по тях, макар и при идентичност на страните.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.

Въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 във вр. с чл.278, ал.4 ГПК е препратил към тях, като във връзка с доводите в частната жалба е изложил и допълнителни съображения. Намерил е за неоснователно оплакването, че в хипотеза на присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата не следва да се присъжда дължимият данък върху добавената стойност върху възнаграждението, когато адвокатът е регистриран по ДДС. Позовал се е на задължителното тълкуване, дадено с решение от 23.10.2025 г. по дело С 744/23 г. на СЕС, че член 2, параграф 1, буква в) от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкува в смисъл, че процесуалното представителство на страна от адвокат представлява възмездна доставка на услуги по смисъла на тази разпоредба, когато тази доставка е извършена безплатно, но законодателството на съответната държава членка предвижда, че ако насрещната страна бъде осъдена да заплати съдебните разноски, тя се осъжда и да заплати на адвоката възнаграждение в уреден от посоченото законодателство размер.

Въззивният съд е приел за неоснователно и оплакването, че определеният размер на адвокатското възнаграждение в размер на 1800 лева е несъразмерен на фактическата и правна сложност на делото. Посочил е, че размерът надвишава незначително минимума от 1777,81 лева, установен в чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните възнаграждения за адвокатска работа на адвоката, доколкото материалният интерес е в размер на 12016,78 лева. Намерил е, че не е налице основание за намаляване на възнаграждението под минимума, установен в Наредбата. Съобразил е разрешението по т.1 от решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, и е приел, че справедливият и обоснован размер на възнаграждението се определя от една страна от защитавания интерес, а от друга - от фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. Намерил е, че фактическата и правна сложност на делото не може да бъде определена като ниска, тъй като се касае за облигационни правоотношения по повод предоставяне на потребителски кредит, чиято правна уредба разкрива множество специфики както на националното право, така и на правото на ЕС. Отбелязал е, че илюстрация за последното са решения по дела C-425/23, C-714/22, C-170/21 на СЕС във връзка с отправени от български съдилища преюдициални запитвания по дела, по които страна е „Профи кредит България“ ЕООД, като са налични и противоречия в практиката на окръжните съдилища като последна инстанция по идентични казуси, които следва да бъдат взети предвид при всяко конкретно дело и трябва да бъдат съобразени за пълноценна подготовка по делото. Взел е предвид, че исковата молба е подробна, аргументирана, обсъдени са отделни клаузи, които се квалифицират като неравноправни, как се отразяват на действителността на договора; инвокирана е подробна аргументация за нищожност на отделни клаузи, в случай че не бъде възприета теза за недействителност на целия договор. Добавил е, че делото е типово за дружеството въззивник и съда, но същият извод не може да бъде направен за процесуалния представител на длъжника, тъй като няма данни системно тя да осъществява процесуално представителство по дела със сходен предмет. Изтъкнал е, че приключването на делото в едно съдебно заседание и неявяване на процесуалния представител на ищеца в него, макар да сочи на по-ниска фактическа сложност, не може да бъде единственият критерий за преценка на това, като е отбелязал, че исковата молба е компетентно изготвена и с нея своевременно са изчерпани всички доказателствени искания, а преди откритото съдебно заседание адв. И. е депозирала писмено становище по хода на делото, следователно е проследено развитието му.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Първият поставен в изложението въпрос се отнася само до част от мотивите на въззивното определение, които се явяват допълнителни и не са самостоятелно обусловили решаващия извод на въззивния съд, поради което този въпрос не може да обоснове допускане на касационен контрол. Останалите формулирани от частният касационен жалбоподател процесуалноправни въпроси се отнасят до преценяваните от съда критерии при определяне на адвокатско възражение по чл.38, ал.2 ЗАдв. По този въпрос е налице формирана практика на СЕС и на ВКС. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г. е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В този смисъл е и формираната трайна практика на ВКС /определение № 50015 от 16.02.2024г. по т. д. № 1908/2022г. на ВКС, I т. о., определение № 931 от 21.03.2025г. по т.д. № 2282/2024г. та ВКС, I т.о. и др./, според която при произнасяне по искане по чл.78, ал.5 ГПК за намаляване на адвокатско възнаграждение поради прекомерност или по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА съдът не е обвързан от приетите в Наредба № 1 от 09.07.2004г. размери, които могат да служат само като ориентир за съда при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение. Тези размери, както и приетите за подобни случаи размери на възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда, като от значение следва да са следните критерии: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото. Посоченото в изложението определение № 174 от 26.04.2021г. по ч.гр.д. № 560/2021г. на ВКС, III г.о. е неотносимо, тъй като касае присъждането на направени разноски в производството по чл.248 ГПК.

Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с така формираната практика, като при определяне на размера на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. е взел предвид фактическата и правната сложност на спора съобразно възприетите в практиката критерии, а посочените в Наредба № 1 от 09.07.2004г. размери са послужили само като ориентир, без да са излагани съображения, че е недопустимо определяне на адвокатско възнаграждение под тези размери.

Поради това не са налице сочените допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационен контрол по поставените въпроси.

Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на въззивното определение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното определение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения не е налице основание за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение