Определение № 50008 от 23.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2626/2022 г.

Производството е по реда на чл. 248 ГПК. С определение № 50002 от 17.01.2024 г., постановено по настоящото дело, Върховният касационен съд обезсилва въззивно решение № 45/31.03.2022 г., постановено по в. гр. д. № 564/2021 г. по описа на Апелативен съд – Варна, както и потвърденото с него решение № 260074/21.07.2021 г., постановено по гр. д. № 2535/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна в изрично посочените в определението части и прекратява производството по предявените от Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество /КПКОНПИ/ искове в тези им части поради заявен частичен отказ от иск по реда на чл. 233 ГПК, както и не допуска касационно обжалване на въззивно решение № 45/31.03.2022 г., постановено по в. гр. д. № 564/2021 г. по описа на Апелативен съд – Варна, в частта, с която е потвърдено решение № 260074/21.07.2021 г., постановено по гр. д. № 2535/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна и като краен резултат са отхвърлени предявените от КПКОНПИ искове против П. Т. Д. за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, подробно посочено в определението. С молба вх. № 500197 от 26.01.2024 г. процесуалният представител на ответника в касационното производство П. Т. Д. – адв. И. А., е поискала ВКС да допълни определението си в частта за разноските, като присъди адвокатско възнаграждение в нейна полза за оказаната безплатна адвокатска помощ по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в касационното производство. Ответната страна по молбата КПКОНПИ в представен писмен отговор с вх. № 500304 от 08.02.2024 г. /п.к. от 07.02.2024 г./, подаден чрез държавен инспектор – Д. С., взема становище за неоснователност на молбата. Молбата е допустима – подадена е от легитимирано лице и преди изтичане на преклузивния едномесечен срок по чл. 248, ал. 1 от ГПК. По същество, молбата е основателна. Съображенията за това са следните: Касационното производство е образувано по касационна жалба, подадена от КПКОНПИ чрез държавен инспектор – Д. С., срещу въззивно решение № 45/31.03.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 564/2021 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 260074/21.07.2021 г., постановено по гр. д. № 2535/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна, в частите, с които са отхвърлени предявените от КПКОНПИ искове за отнемане в полза на Държавата на незаконно придобито имущество, подробно описано в решението, от П. Т. Д. и в тежест на Комисията са поставени деловодните разноски. В хода на производството от касатора е заявен частичен отказ от иска, поради което и с постановеното по делото определение актовете на инстанциите по същество са обезсилени в частта на отказа и производството по тази част от иска е прекратено. Със същото определение ВКС не е допуснал касационно обжалване на въззивното решение в останалата му част. В хода на произнасянето по подадената молба по чл.248 ГПК съдът констатира, че с определението си не се е произнесъл по претенцията на ответника по касационната жалба за разноски, сторени в производството. Искането е своевременно заявено с молба вх. № 500417 от 23.01.2023 г., подадена от адв. И. А., преди закритото съдебно заседание, проведено на 25.01.2023 г. Предвид изхода на делото се следват разноски в полза на ответната по жалбата страна. В конкретния случай същата е защитавана при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. и в тежест на касатора е да заплати на адв. И. А. сумата 1200 лв. – определено от съда адвокатско възнаграждение за осъществената пред настоящата инстанция безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. на ответната страна във връзка с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Възраженията на ответника по молбата за неоснователността й, поради възникнало в хода на производството ново обстоятелство – приетото ТР № 4/23 г. на ОСГК, не се споделят от настоящия състав на ВКС. Разноски се дължат и при прекратяване на производството, на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК. Тълкувателно решение № 4/23 г. ОСГК не е ново обстоятелство, наложило оттегляне на касационната жалба по независещи от ищеца - касатор причини. То е постановено по тълкуване на приложимия закон и има действие от приемането на съответните законови разпоредби. Това обосновава ретроактивното действие на даденото задължително тълкуване – ТР № 3/28.03.23 г. ОСГТК. Настоящият състав споделя трайната практика на ВКС, обективирана в определение № 31 от 06.02.2020 г. по гр. д. № 2017/2018 г. на IV г.о., определение № 626/20.08.2012 г. по ч. гр. д. № 275/2010 г. на ІV г.о., определение № 1176/28.12.2012 г. по ч. т. д. № 560/2012 г. на ІІ т.о.; определение № 277 от 14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г., на I г.о. и др., съгласно която в случаите на отказ от иска поради новонастъпили след предявяването му, независещи от ищеца, а от ответника обстоятелства, погасяващи заявеното за защита спорно право, отговорен за разноските е ответникът, както и, че в случаите на отказ от иск, на ответника не се дължат разноски от ищеца, ако ответникът с поведението си е станал причина за предявяването на иска. Настоящият случай, видно от изложеното по-горе, не е такъв, доколкото касаторът обосновава отказа си от иска с приетия тълкувателен акт, и цитираните от него актове, с които обосновава довода си за неоснователност на подадената молба по чл.248 ГПК, са неотносими. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,