Определение № 3226 от 16.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1445/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Г. П. К., М. А. Л., А. М. Х. и Е. М. Х., чрез процесуалния представител адвокат С. Ц. от САК, срещу определение № 292 от 28.01.2026 г. по възз. гр. дело № 838/2025 г. на Софийския окръжен съд. С обжалваното определение е оставена без уважение молбата на жалбоподателите по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 521/03.11.2025 г., в частта за разноските. Жалбоподателите поддържат становище за незаконосъобразност на обжалваното определение и искат същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено определение, с което да се уважи молбата им по чл. 248 ГПК като се измени постановеното по делото Решение № 521 от 03.11.2025г. по в. гр. д. № 838/2025г. в частта за разноските и същите бъдат възложени на ответника в съответствие с изхода на делото. Ответникът по частната жалба – Т. И. Д., не е подал писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: С решение № 521/03.11.2025г. по в.гр.д.№838/2025г. на СОС е обезсилено решение № 176/28.05.2025 г. по гр. д. № 685/2023 г. на Районен съд Костинброд, в обжалваната му част, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателите положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК - за признаване за установено по отношение на ответника Т. И. Д., че ищците са собственици при квоти: 1 / 2 ид. ч. за Г. П. К. и 1 / 2 ид. ч. за М. А. Л., А. М. Х. и Е. М. Х. на недвижим имот, находящ се в землището на [населено място], [община], а именно: Поземлен имот с пл. № ***, в квартал ***, с площ от около 600 кв. м., като недопустим и вместо него е постановил връщане на исковата молба, подадена от Г. П. К., М. А. Л., А. М. Х. и Е. М. Х. като е прекратил производството по делото в тази му част и е осъдил ищците да заплатят на ответника сторените разноски във въззивното производство в размер на 1200 лв. Съдът е приел, че с оглед изхода на въззивното производство, при прекратяване на делото, поради неподдържане на положителния установителен иск от ищците, производството касателно този иск следва да се прекрати от съда, като на основание чл.78, ал.4 ГПК право на разноски има ответника, който е претендирал такива, сторени за един адвокат в размер на 1200 лева и същите са му присъдени. С обжалваното в настоящото производство въззивно определение е оставена без уважение молбата на жалбоподателите по чл. 248 ГПК за изменение на така постановеното по делото решение № 521/03.11.2025 г., в частта за разноските. Изложени са мотиви, че окръжният съд, като втора първа инстанция, се е произнесъл за първи път относно връщане на първоначалната искова молба в частта, с която е предявен положителен установителен иск от ищците Г. П. К., М. А. Л., А. М. Х. и Е. М. Х., които са и въззивници - за признаване от съда за установено по отношение на ответника Т. И. Д., който е въззиваем, че ищците са собственици при квоти: 1/2 ид.ч. за Г. П. К. и 1/2 ид.ч. за М. А. Л., А. М. Х., и Е. М. Х. на описания недвижим имот и е прекратил производството по делото в тази му част. Прието е, че в случая, като краен акт въпреки, че се обезсилва първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен същия този положителен установителен иск като недопустим, резултатът се явява един и същ, а именно неуважаване на ищцовата претенция и произнасянето за разноските не следва да бъде с друг изход, освен възприетия от СОС. Определението е правилно. Правото на разноски по делото е имуществено право на страната, която е постигнала позитивен правен резултат в рамките на спора по същество, респ. при обжалване пред съответната съдебна инстанция, тъй като съгласно чл. 81 ГПК разноски се дължат за всяка една от съдебните инстанции. В случая разноските се присъждат при съобразяване на факта, че ищците са предявили недопустим за разглеждане иск. Независимо защо е образувано въззивното производство, в резултат на провеждането на което е прекратено производството по неподържания от ищците иск и независимо от уважаването на тяхната жалба, резултатът, който е постигнат се дължи на предявяването на недопустим иск, който ищците са заявили, че не поддържат. Ответникът, от своя страна, не е дал повод за образуване на въззивното производство. Ето защо, приложение следва да намери разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК, съгласно която ответникът има право на направените по делото разноски при прекратяване на делото, които следва да бъдат присъдени само при доказаност на твърдението за реалното им извършване. Вписването за направеното плащане в договора за правна помощ има характер на разписка и е достатъчно за доказване на извършените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на вписаната сума / ТР № 6/2012 г. на ОКГТК на ВКС, т. 1/. Ето защо, при този изход на въззивното производство и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, жалбоподателите дължат на ответника по въззивната жалба направените от него във въззивното производство разноски в размер на 1 200 лева, до който размер същите са доказани с оглед приложения на л. 37 от въззивното дело договор за правна защита и съдействие от 14.10.2025 г. По изложените съображения обжалваното определение на въззивния съд следва да бъде потвърдено. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,