Определение № 466 от 18.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 2054/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „ОТП Факторинг България” ЕАД срещу определение № 346 от 14.07.2020г. по т.д. № 41/2020г. на Окръжен съд - Русе, с което е уважена молбата на особения представител на ответника по исковете по чл.248, ал.1 ГПК за допълване на постановеното по делото решение № 35/ 13.03.2020г. чрез присъждане на адвокатско възнаграждение от 100 лева на особения представител на жалбоподателя за въззивното производство. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, поради което моли да бъде отменено и да се отхвърли молбата по чл.248, ал.1 ГПК. Твърди, че възлагането на разноски в тежест на страната, в чиято полза е разрешен материалноправния спор, е в противоречие на правилата по чл.78 ГПК за разпределение на отговорността за разноските, както и в нарушение на общия принцип за справедливост. Поддържа се, че с оглед изхода на делото, разноските следва да се понесат от ответника – въззивник, спрямо който са уважени исковете. Излагат се съображения, че въззивният съд е следвало да укаже на ищеца да заплати възнаграждение за особения представител по сметката на съда, като след заплащането му ищецът, в чиято полза е разрешен спора, е щял да разполага с възможността да поиска допълване на въззивното решение в частта за разноските чрез осъждане на ответника да заплати разноските, направени от ищеца за особения представител. Ответникът по частната жалба, адв. К. И. Г., твърди, че същата е недопустима като просрочена. Излагат се и доводи за неоснователност на частната жалба. Сочи се, че съгласно чл.47, ал.6 и ал.8 ГПК и т.6 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, назначаването на особен представител на ответника е на разноски на ищеца. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на частния жалбоподател, приема следното: Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Неоснователен е доводът за просрочие на жалбата, тъй като определението по чл.248, ал.1 ГПК е съобщено на 10.08.2020г. на частния жалбоподател, а жалбата е подадена по пощата на 17.08.2020г. в законоустановения срок. Въззивното производство е образувано само по жалба на ответника по исковете, представляван от особения си представител, като с въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което исковете на частния жалбоподател - ищец са уважени. Въззивният съд е уважил молбата по 248, ал.1 ГПК на особения представител на ответника по исковете за допълване на въззивното решение в частта за разноските, чрез осъждане на ищеца да му заплати адвокатско възнаграждение в размер 100 лева за въззивната инстанция. Обжалваното определение е правилно. Особеният представител на ответника е назначен при условията на чл.47, ал.6 ГПК, като с оглед основанието за назначаването му, разноските за него са за сметка на ищеца, а не за сметка на бюджета на съда, в която насока е и определението на районния съд, с което се назначава особеният представител. Възнаграждението за особения представител се дължи авансово от ищеца за всяка инстанция и не е обусловено от изхода на спора, тъй като основанието за заплащането му е възмездяване на труда на назначения на насрещната страна особен представител, който е назначен с цел разглеждане и разрешаване на спора по делото при условията на състезателност. Ето защо, не може да бъде споделено становището на частния жалбоподател, че дължимостта на възнаграждението на особения представител зависи от изхода на спора, вкл. и по подадена от особения представител жалба при упражняване на процесуалните права на ответника. В случая, липсват указания от въззивния съд за внасяне от ищеца на възнаграждение за особения представител на ответника по исковете за въззивната инстанция, като първата инстанция е определила възнаграждение единствено за производството пред нея. Този пропуск на въззивния съд не води до негативни за ищеца последици. При липса на указания от въззивния съд за внасяне на възнаграждение в определен от съда размер за особения представител и депозиране на молба по чл.248, ал.1 ГПК от особения представител на ответника по исковете за осъждане на ищеца да заплати това възнаграждение, ищецът е могъл също да подаде молба по чл.248, ал.1 ГПК за реализиране на отговорността по чл.78, ал.1 ГПК на ответника по исковете за разноските за особения представител, като молбата ще бъде при условията на евентуалност – ако ищецът бъде осъден да заплати тези разноски. В настоящия случай ищецът не е упражнил тези свои права. С оглед изложеното, жалбата по чл.248, ал.3 ГПК е неоснователна. Водим от горното, Върховният касационен съд