Решение № 7306 от 29.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4243/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК във връзка с чл. 160, ал. 7 ДОПК. Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция „Общински приходи“ при Столична община, чрез юрк. Д. Ангелова против решение № 43039/22.12.2025 г. на Административен съд – София град, постановено по адм. дело № 12783/2024 г., с което е отменен Акт за установяване на задължения по декларация по чл. 107, ал. 3 ДОПК № 1133-2024-1/04.11.2024 г. издаден от орган по приходите в отдел „Общински приходи – Средец – Триадица“, към дирекция „Общински приходи“ при Столична община, потвърден с решение № СФД24-РД28-387/25.11.2024 г. на директора на дирекция „Общински приходи” при Столична община относно установените на И. М. П. допълнителни задължения за данък върху недвижимите имоти в общ размер на 769.55 лева и лихви в общ размер на 288.52 лева и такса за битови отпадъци в общ размер на 287.85 лева и лихви в общ размер на 108.92 лева за данъчни периоди от 01.01.2019 г. до 31.12.2023 г. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът твърди, че допълнителните задължения за ДНИ и ТБО са определени на база коригираща декларация по чл. 14 ЗМДТ от 07.05.2024 г. Оспорва изводите на съда, че имотът не се ползва със стопанска цел, както и че конструкцията на сграда е М1, с доводи, че противоречат на установеното по делото. Твърди, че е доказано, че в сградата има действащ офис на „Еконт“ от години, поради което не може да бъде освободена от облагане с ДНИ. Искането е за отмяна на решението и потвърждаване на оспорения акт. Претендира юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Ответникът – И. М. П. лично и чрез адвокат Е. Станчева оспорва касационната жалба и моли да се остави без уважение като неоснователна, по съображения за липса на основания за определяне на допълнителни задължения. Претендира разноски. Заключението на прокурора от Върховна касационна прокуратура е, че обжалваното решение е правилно постановено, по направените в него изводи, че процесният административен акт е издаден при неизяснена фактическа обстановка, което е довело до нарушение на материалния закон. Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши проверка на обжалвания съдебен акт съгласно чл. 218 и чл. 220 АПК, приема от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал.1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Предмет на оспорване пред Административен съд – София град е бил Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК № 1133-2024-1/04.11.2024 г. издаден от орган по приходите в отдел „Общински приходи – Средец – Триадица“, към дирекция „Общински приходи“ при Столична община, потвърден с решение № СФД24-РД28-387/25.11.2024 г. на директора на дирекция „Общински приходи” при Столична община, с който на И. М. П. са установени допълнителни задължения за данък върху недвижимите имоти в общ размер на 769.55 лева и лихви в общ размер на 288.52 лева и такса за битови отпадъци в общ размер на 287.85 лева и лихви в общ размер на 108.92 лева за данъчни периоди от 01.01.2019 г. до 31.12.2023 г. Като фактическо основание за издаване на акта е посочена третата хипотеза на чл. 107, ал. 3 ДОПК – поради това, че не са внесени дължимите суми. За да отмени оспорения акт съдът е приел, че e незаконосъобразен, като издаден при допуснати нарушения на процесуалните правила, не съдържа мотиви съгласно чл. 59, ал.2, т. 4 АПК и е в противоречие с материалния закон. От фактическа страна съдът е установил следното: Съгласно нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот от 07.03.1962 г., № 152, том III, дело № 444/1962г. С. Н. П. е придобила собствеността върху недвижим имот: А./ целия трети етаж от сградата на [улица] – София, застроен на около 139 кв. м. състоящ се от четири стаи; Б./ две избени помещения – едното от около 12 кв.м., второто избено помещение от около 90кв. м.; В./ едно таванско помещение от около 15 кв.м.; Г./ 1/3 идеална част от общите части на сградата и от мястото, застроено и незастроено, образуващо парцел XI-11 от квартал [номер], местност „Центъра на плана на гр. София, с общо пространство на целия парцел от 362 кв. м. И. П. като съсобственик с 1/2 идеална част на посочените имоти е подал декларация по чл. 14 ЗМДТ от 16.10.2002 г., въз основа на която е открита партида за имотите № 7224Н22620 и са заплащани задълженията за ДНИ и ТБО. В декларацията е посочил, че собственик на другата 1/2 идеална част от имота е С. М. П.. Декларирал е, че сградата е паметник на културата обявена в Държавен вестник, бр. 60 от 1998 г. (л.97). В част II, точка 4 /таблица 3/, касаеща вида и описанието на обектите в сградата е декларирано, че имотът не се ползва със стопанска цел. В точка 5 /таблица 3/, касаеща конструкцията на обекта е отбелязана съответстваща конструкция М1 – масивна без (дървен гредоред) или с частични стоманобетонни елементи (гредоред и бетон) или от сглобяеми плоскости (бетон). На 07.05.2024 г. от другия съсобственик на имотите А. П. е подадена коригираща декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 45948/07.05.2024 г. с която е декларирал собствеността си върху 1/2 идеална част от имота по НА от 1962 г., в качеството му на наследник на С. П. съгласно удостоверение за наследници 15.04.2024 г. В Част II, Точка 3 „Основания за освобождаване от данък“ от декларацията е видно отбелязване, че декларираната част от сграда е културна ценност /паметник на културата/, която не се използва със стопанска цел – акт от 21.05.1976 г. Съгласно декларираното в Точка 5 /таблица 3/, конструкцията на обекта съответства на М3 – масивна монолитна /със стоманобетонни елементи, ЕПК, пакетоповдигани плочи, скелето-рамови, скелето-безгредови, специални и др./, съгласно Таблица 1 от ЗМДТ. Във връзка с така подадената декларация старши инспектор в отдел „ОП – Средец/Триадица“ е изпратил до А. П. съобщение по чл. 103 от ДОПК, с което е изискал от лицето да представи документ удостоверяващ, че сградата е паметник на културата. Върху визираното съобщение е виден следният ръкописно изписан текст: „В сградата има търговски обект нямам претенции за паметник на културата 20.05.2024 г.“ На 08.07.2024 г. И. П. е подал до кмета на район Средец при СО, писмена молба с приложено Удостоверение № 4478 от 16.10.1998 г. от НИНК – Министерство на културата, съгласно което сградата на [улица], в която се намира жилището му е декларирана с писмо № 1787 от 21.05.1976 г. на НИПК - недвижим архитектурно-строителен паметник на културата, с предварителна категория „за сведение“ и съгласно чл. 59, ал.4 от ЗКН и пар. 12 от ПЗР на същия закон притежава статут на групов паметник на културата, попадащ в II-ра защитена зона на Археологическия резерват „Антична София и Средновековен Средец“, обявен с ПМС № 36 от 01.06.1976 г. /ДВ, бр. 47 то 1976 г./ (л. 24). Тази молба е препратена по компетентност до отдел „ОП-Средец/Триадица“ при СО /с придружително писмо от 09.07.2024 г./. В отговор от началника на отдел „ОП-Средец/Триадица“ е изпратено писмо с изх. № ДСЦ24-ВК08-120(1)/12.07.2024 г. до И. П., с което лицето е уведомено, че задълженията за ДНИ и ТБО за имотна партида [номер] се заплащат на основание подадена коригираща декларация по чл. 14, ал. 2 от ЗМДТ от 24.06.2024 г., с която за имота на [улица]са декларирани обстоятелства за: наследство, промяна на РЗП, промяна на конструкцията на сградата и две мазета. Задълженото лице е уведомено, че за да предяви правото си на освобождаване от данък на основание чл. 24, ал. 1, т. 11а от ЗМДТ, следва да подаде данъчна декларация с актуално удостоверение от Национален институт за недвижимо културно наследство. Посоченото писмо е връчено на 16.08.2024г. на И. П., видно от приложеното известие за доставяне. В изпълнение на тези указания, на 19.09.2024 г. лицето е подало коригираща декларация вх. № ДСЦ24-ВК08-120(2)/19.09.2024 г., с приложено удостоверение от НИНКН – Министерство на културата, като е декларирал, че имотът не се използва за стопанска цел, тъй като е основното му жилище. По делото са събрани и показания на св. А. П. във връзка с обстоятелствата, при които е подал декларацията по чл. 14 ЗМДТ. При така установените факти съдът е приел, че систематизирани спорните по делото въпроси се отнасят до наличието на основание за освобождаване от данък върху недвижимите имоти съгласно чл 24, ал.1, т.11а ЗМДТ; наличието на промяна в конструкцията на сградата на [улица], въз основа на която да се определи по-висока данъчна оценка на имота и съответно по-висока стойност на ТБО за услугите по чл. 62 ЗМДТ. В мотивите си съдът е констатирал, че задълженията са установени за периода от 01.01.2019 г. – 31.12.2023 г. във връзка с констатация, че „не са внесени дължимите суми”. Като фактическо основание за издаването на акта е посочена декларация по чл. 14 ЗМДТ от 16.10.2002 г. и размер на данъчната оценка на земя и сгради към 2024 г. В тази връзка съдът е посочил, че съгласно чл. 19, ал.1 ЗМДТ данъкът се определя върху данъчна оценка на недвижимите имоти по чл.10, ал.1 ЗМДТ към 1 януари на годината, за която се дължи. Според съда липсва яснота относно начина на изчисляване на данъчната оценка и въпреки дадените указания доказателства за определянето й не са ангажирани от ответника, чиято е доказателствената тежест. Обоснован е извод, че констатираните нарушения на изискването за мотивиране на акта и на процесуалния закон са довели до нарушение на материалния закон. Наред с горното, съдът е посочил основанията за издаване на АУЗ по чл.107, ал. 3 ДОПК и е констатирал, че оспорения акт е издаден по инициатива на органа по приходите, служебно в третата предвидена хипотеза – не са платени дължимите суми. По отношение на ДНИ съдът е приел, че относно жилищния имот, собственост на И. П. е приложима нормата на чл. 24, ал.1, т.11а ЗМДТ, според която от местния данък върху недвижимите имоти се освобождават „сградите – културни ценности, които не се използват със стопанска цел”. От представените по делото писмени доказателства е установил, че правото на освобождаване е декларирано още с декларацията по чл. 14 ЗМДТ подадена през 2002 г. като е посочено, че имотът е културна ценност. Поради това ДНИ извън процесния период е изчисляван само за притежаваната идеална част от земята и е заплащан от задълженото лице. Твърденията на процесуалния представител на ответника, че сградата не следва да се ползва с данъчно облекчение по чл. 24, ал.1, т.11а от ЗМДТ, тъй като на партерния й етаж има търговски обект – офис на „Еконт“, съдът е приел за недоказани. Посочил е, че такива твърдения липсват както в АУЗ, така и в решението на горестоящия административен орган. По делото е доказано, че имотът е жилище и е деклариран като такъв. С тези мотиви съдът е обосновал извод за незаконосъобразност на установените допълнителни задължения на ДНИ, поради неправилно тълкуване на чл. 24, ал.1, т. 11а ЗМДТ. По отношение на ТБО съдът приел, че между страните няма спор, че Столична община е предоставяла и трите вида услуги по чл. 62 ЗМДТ. Релевантно за спора е каква е конструкцията на сградата и как е определена данъчната оценка на имота. Според съда по делото не са ангажирани доказателства, че процесната сграда е с конструкция М3, при положение че при издаване на АУЗ органът по приходите се позовава на декларацията по чл. 14 ЗМДТ от 2002 г., в която е посочена конструкция М1. Предвид липсата на яснота как е изчислена данъчната оценка, съдът е приел, че установените допълнителни задължения не са доказани. Решението е правилно постановено. Не са налице посочените в касационната жалба основания по чл. 209, т. 3 АПК за неговата отмяна. Съдът е извършил дължимата проверка за законосъобразност на оспорения АУЗ съгласно чл. 160, ал.2 ДОПК във връзка с чл. 4, ал.1 ЗМДТ, установил е релевантните за спора факти и е приложил правилно материалния закон. Обосновано съдът е приел, че твърденията на директора на дирекция Общински приходи, че АУЗ е издаден въз основа на данни от подадена коригираща декларация, подадена на 24.06.2024 г. от другия съсобственик, не кореспондират с фактическото основание за издаването му – поради неплащане на дължимите суми. Касае се за две отделни и самостоятелни основания за издаване на АУЗ по инициатива на органа по приходите и при различни предпоставки. При промяна в декларираните данни, акта се издава след покана до задълженото лице по реда на чл.103 ДОПК. В случая от доказателствата по делото е установено, че задълженията за ДНИ и ТБО са заплащани от И. П. за периода 2019 – 2023 г. Поради това не е налице посочената в АУЗ хипотеза на чл.107, ал. 3 ДОПК за установяване на задължения. Правилно съдът е приел, че по делото е установено, че не е налице промяна в статута на сградата на [улица] като културна ценност. Следва да се допълни, че липсата на основания за освобождаване от данък по чл. 24, ал.1, т.11а ЗМДТ не е послужило като фактическо основание за издаване на акта. Липсата на мотиви, не може да бъде заместена с посочването на нови фактически основания за първи път в съдебното производство. Решението е валидно, допустимо и правилно постановено, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора разноски за касационното производство следва да се присъдят на ответника по касация в размер на 600 евро, платено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,