Определение № 145 от 20.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3676/2020 г.

С молба с вх. № 2660/29.03.2021 г. (заведена и с вх. № 2645/29.03.2021 г.) ответникът по касационната жалба А. Я. Я. моли съда да допълни постановеното по делото определение № 130/04.03.2021 г. в частта му за разноските, като осъди жалбоподателката С. Р. Е. да му заплати, направените от него разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер 2 400 лв. Със същата молба А. Я. е направил и искане съдът да отмени определение № 358/02.10.2020 г. по ч. гр. дело № 2046/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, с което е спряно изпълнението на обжалваното по настоящото дело въззивно решение № 2826/07.05.2020 г. по възз. гр. дело № 10034/2018 г. на Софийския градски съд (СГС). Ответницата по горната молба – жалбоподателката С. Р. Е. не е подала отговор в срока по чл. 248, ал. 2 от ГПК, изтекъл на 05.05.2021 г. След изтичането на срока тя е подала по пощата на 07.05.2021 г. писмено становище, заведено с вх. № 3949/11.05.2021 г., с което се противопоставя единствено на искането на Я. за отмяна на определението, с което е спряно изпълнението на обжалваното въззивно решение, без да заявява становище по искането му за допълване на определение № 130/04.03.2021 г. в частта за разноските. Жалбоподателката С. Р. Е. е подала молба с вх. № 3463/20.04.2021 г., с която моли съда да освободи внесеното от нея обезпечение в размер 1 000 лв. за спирането на изпълнението на обжалваното по делото въззивно решение. С разпореждане от 21.04.2021 г. съдът е дал указания на Е. в едноседмичен срок от връчването на съобщението да представи по делото препис от молбата си за връчване на насрещната страна – съгласно чл. 102, ал. 2, т. 3 от ГПК; указани са и неблагоприятните последици при неизпълнение на указанията в срок, а именно – че молбата ѝ ще бъде оставена без разглеждане. Съобщението с тези указания е редовно връчено на С. Е. на 27.04.2021 г. – по реда на чл. 51, ал. 1 от ГПК (в приложимата редакция отпреди ДВ, бр. 110/2020 г.) – чрез адв. В. Д. от кантората на процесуалния ѝ пълномощник по делото адв. П. Р.. В рамките на определения ѝ срок, изтекъл на 05.05.2021 г. (сряда, присъствен ден) молителката Е. не е изпълнила горните указания. Същите не са изпълнени и с подаденото след изтичането на срока – на 07.05.2021 г., нейно писмено становище, заведено с вх. № 3949/11.05.2021 г., обсъдено по-горе. При това положение, след като не е отстранена нередовността на подадената от Е. молба с вх. № 3463/20.04.2021 г., съгласно разпоредбата на чл. 101, ал. 3 от ГПК, направеното с нея искане за освобождаване на внесеното обезпечение в размер 1 000 лв. се счита за неизвършено процесуално действие, поради което съдът не дължи произнасяне по него и следва да остави молбата без разглеждане. Молбата с вх. № 2660/29.03.2021 г. (заведена и с вх. № 2645/29.03.2021 г.) на А. Я. е процесуално допустима – подадена е от процесуално легитимирано за това лице и в едномесечния срок по чл. 248, ал. 1 от ГПК. Тъй като молителят иска допълване (а не изменение) на определение № 130/04.03.2021 г. в частта му за разноските, не е необходимо да е представен списък на разноските (т. 8 от тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС). Разгледана по същество, молбата на А. Я. е основателна в частта ѝ по искането за допълване по реда на чл. 248 от ГПК на постановеното по делото определение № 130/04.03.2021 г. в частта му за разноските. С подадения от А. Я. отговор на касационната жалба, т.е. – своевременно, той е поискал присъждане на направените от него разноски за касационното производство и е представили доказателства за извършването им, а именно: договор за правна защита и съдействие от 02.11.2020 г., съдържащ и удостоверително изявление – разписка (което е изрично посочено в него – листове 123 и 124 по делото) за заплащането в брой от молителя Я. на уговореното адвокатско възнаграждение в размер 2 400 лв. на процесуалния му пълномощник по делото адв. П. Б.. Съдът обаче не се е произнесъл по заявената претенция за присъждане разноските с постановеното по делото определение № 130/04.03.2021 г., с което по реда на чл. 288 от ГПК – по касационната жалба на С. Е. не е допуснато касационното обжалване на въззивното решение № 2826/07.05.2020 г. по възз. гр. дело № 10034/2018 г. на СГС. При това положение, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателката С. Е. дължи и следва да бъде осъдена с настоящото определение – чрез допълване по реда на чл. 248 от ГПК на постановеното по реда на чл. 288 от ГПК определение № 130/04.03.2021 г., да заплати на молителя – ответник по касационната жалба А. Я., направените от него разноски за заплащането адвокатското възнаграждение в размер 2 400 лв. Молбата с вх. № 2660/29.03.2021 г. (заведена и с вх. № 2645/29.03.2021 г.) на А. Я. е неоснователна в останалата ѝ част, с която се иска отмяна на определение № 358/02.10.2020 г. по ч. гр. дело № 2046/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, с което на основание чл. 282, ал. 2 от ГПК е спряно изпълнението на обжалваното по настоящото дело въззивно решение № 2826/07.05.2020 г. по възз. гр. дело № 10034/2018 г. на СГС. Това спиране на изпълнението на обжалваното и невлязло в сила въззивно решение се постановява от ВКС, тъй като подаването на касационната жалба не спира неговото изпълнение – чл. 282, ал. 1 от ГПК. Поради това спирането, постановено на основание чл. 282, ал. 2 от ГПК, има действие единствено докато трае висящността на касационното производство, респ. – докато е налице неяснота дали обжалваното въззивно решение ще влезе в сила. В случая с недопускането на касационното му обжалване с определение № 130/04.03.2021 г., въззивното решение № 2826/07.05.2020 г. по възз. гр. дело № 10034/2018 г. на СГС е влязло в сила съгласно чл. 296, т. 3, пр. 1 от ГПК, и вече на общо основание подлежи на принудително изпълнение – в хипотезата на чл. 404, т. 1, предл. 1 от ГПК. С това, постановеното по реда и на основание чл. 282, ал. 2 от ГПК определение № 358/02.10.2020 г. по ч. гр. дело № 2046/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС по силата на самия закон вече е изгубило действие, като отмяна на същото, освен че не е предвидена в процесуалния закон, е и ненужна. На настоящия съдебен състав не е известна практика на ВКС в обратна насока, като и самият молител не сочи конкретни актове на ВКС, поради което позоваването му на такава практика е несъстоятелно. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение