Решение № 7352 от 30.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1649/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Образувано е по касационна жалба на „Каза Киара“ ЕООД, чрез процесуален представител адв. С. Стефанов, против решение № 37615/14.11.2025 г., постановено по адм. д. № 1600/2025 г. по описа на Административен съд – София-град, в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу Национална агенция за приходите иск за обезщетение за имуществени вреди над присъдения размер от 700 лв. до пълния претендиран размер от 2000 лв. В касационната жалба се поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Навеждат се доводи, че съдът правилно е приел наличието на всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, включително че платеното адвокатско възнаграждение за изготвяне и депозиране на възражение срещу ревизионен доклад представлява пряка и непосредствена вреда от отменения ревизионен акт, но неправилно е намалил размера на обезщетението до 700 лв. Твърди се, че размерът от 2000 лв. е реално заплатен, доказан по делото и съответства на фактическата и правна сложност на ревизионното производство. Иска се отмяна на решението в отхвърлителната част и уважаване на иска изцяло, както и присъждане на разноски за двете инстанции. Ответникът – Национална агенция за приходите, чрез процесуален представител, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че първоинстанционният съд правилно е уважил възражението за прекомерност и е намалил обезщетението до 700 лв., като е изложил подробни мотиви относно характера на извършената адвокатска дейност и липсата на процесуално представителство в административната фаза на ревизионното производство. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционното решение е правилно. Върховният административен съд – Трето отделение, след като прецени данните по делото и обсъди доводите на страните, констатира, че касационната жалба e подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, което я прави процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна. За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел за установено, че по отношение на „Каза Киара“ ЕООД е проведено ревизионно производство, приключило с издаването на ревизионен акт № Р-22221022005898-091-001/29.03.2023 г., който впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение. В рамките на ревизионното производство дружеството е ангажирало адвокатска защита за изготвяне и депозиране на възражение срещу ревизионния доклад по чл. 117, ал. 5 ДОПК, за което е заплатило адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв., удостоверено със споразумение за правна помощ и платежно нареждане. Съдът е приел, че разходът представлява имуществена вреда, намираща се в пряка причинна връзка с отменения ревизионен акт, поради което искът е доказан по основание. Приел е обаче, че претендираният размер е прекомерен с оглед характера на извършената дейност – изготвяне на възражение срещу ревизионен доклад, без процесуално представителство, поради което е уважил иска частично до размер от 700 лв., а за разликата до 2000 лв. го е отхвърлил. Решението е неправилно в обжалваната му част. Правилно първоинстанционният съд е приел, че направените от ищеца разходи за адвокатска защита във връзка с изготвяне и подаване на възражение срещу ревизионния доклад представляват пряка и непосредствена имуществена вреда по смисъла на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Настоящият състав споделя изцяло изложените мотиви относно връзката между ревизионния доклад, последвалия ревизионен акт и упражненото право на защита в рамките на ревизионното производство. Възражението по чл. 117, ал. 5 ДОПК е нормативно предвидено средство за защита на ревизираното лице срещу констатациите на органа по приходите и представлява съществен елемент от административната фаза на производството, приключило с издаването на отменения ревизионен акт. Следователно разходите за професионална правна помощ при упражняването на това право са в причинна връзка с незаконосъобразната административна дейност. Неправилен е обаче изводът на първоинстанционния съд, че доказаното и реално заплатено адвокатско възнаграждение следва да бъде редуцирано до 700 лв. поради следните съображения: По делото липсват данни уговореното и заплатено възнаграждение от 2000 лв. да е фиктивно, симулативно или несъответстващо на действително извършената правна услуга. Напротив, представени са писмено споразумение за адвокатско възнаграждение, пълномощно и доказателства за извършено плащане по банков път. Самият първоинстанционен съд е приел, че имуществената вреда е реално настъпила. На следващо място, не може да бъде споделен мотивът, че възнаграждението е прекомерно единствено по съображение, че се касае за възражение срещу ревизионен доклад, а не за процесуално представителство пред съд. Ревизионното производство по ДОПК е производство с висока фактическа и правна сложност, включващо анализ на счетоводни документи, данъчни норми и фактически констатации, като именно във фазата по чл. 117, ал. 5 ДОПК ревизираното лице организира първоначалната си защита срещу констатациите на органите по приходите. Изготвянето на мотивирано възражение срещу ревизионен доклад не представлява обикновено изготвяне на стандартен документ по смисъла на чл. 6 от Наредба № 1/2004 г., а специализирана правна дейност, обусловена от конкретния материален интерес и спецификата на данъчното производство. Неоснователен е и доводът, че присъденият в касационното производство по оспорването на ревизионния акт хонорар от 2000 лв. обуславя прекомерност на възнаграждението за административната фаза. Двете производства са самостоятелни, а преценката за разумност и съответствие на възнаграждението следва да се извършва конкретно с оглед характера и обема на извършената дейност по всяко от тях. Обстоятелството, че страната е договорила идентичен размер на възнаграждението за различни етапи на защитата си, не е достатъчно основание за редуциране на действително претърпяната имуществена вреда. След като ищецът е доказал по несъмнен начин извършването на разход в размер на 2000 лв., а този разход се намира в пряка причинна връзка с отменения ревизионен акт, обезщетението следва да бъде присъдено в пълния претендиран размер, отговарящ на вредата. По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 700 лв. до 2000 лв., както и в съответната част относно разноските, и вместо него да бъде постановено друго, с което искът бъде уважен изцяло. С оглед изхода на спора на касатора следва да се присъдят и направените разноски за касационното производство, както и разноските за първоинстанционното производство в общ размер на 1260 лева или 644,23 евро – 530 лева за адвокатско възнаграждение и 25 лева държавна такса за първата инстанция и 700 лева за адвокатско възнаграждение и 5 лева за държавна такса за настоящата инстанция. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на Трето отделение,