Определение № 537 от 03.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2518/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 1652 от 05.05.2020г. постановено по гр.д. № 9/2020г. на Благоевградски окръжен съд, с което е отменено решение № 3705 от 05.09.2019г. по гр.д. № 543/2018г. на Гоцеделчевски районен съд, и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявения от ищците Д. М. Г., К. М. С., А. Ю. И. и М. Ю. И. против ответниците Д. И. Ч. и А. А. Ч. иск по чл. 108 ЗС за признаване за установено, че са собственици на основание наследствено правоприемство и възстановена собственост по реда на ЗСПЗЗ на 5/6 ид.ч. от следния недвижим имот: ливада с площ от 0,867кв.м., девета категория, находяща се в местността „Л.”, съставляваща имот № ** по картата на землището на [населено място], [община], област Б., при граници и съседи: имот № * - нива на [община]; имот № * - нива на наследниците на И. И. Ч. и др., имот № *- полски път на [община]; имот № * - др.селскостопанска територия на М. Ю. Ч.; имот № * - нива на Б. Ю. Ч. и др., в частта, завзета от ответниците, с площ 540,50кв.м., представляваща УПИ *, имот пл.№ от кв.54, при съседи: УПИ *, кв.54 по плана на [населено място], собственост на наследниците на М. И. Ч., от две страни улица, УПИ *** собственост на Ф. И. А. и за осъждане на ответниците да предадат владението му.

Касационната жалба е подадена от ищците Д. М. Г., К. М. С., А. Ю. И. и М. Ю. И., чрез пълномощника им адв. К. К.. Поддържа се, че решението е неправилно, постановено при съществени процесуални нарушения, довели до необоснованост и при нарушение на материалния закон. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1/как се разпределя доказателствената тежест и какво следва да докаже всяка една от страните когато едната страна представя влязло в сила решение за възстановяване на правото на собственост по ЗСПЗЗ, придружено със скица, на което законът признава силата на констативен нотариален акт за собственост, а насрещната страна представя констативен нотариален акт по давност; 2 / налице ли е неправилност или необоснованост на постановеното решение при произнасянето от въззивната инстанция за отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС с мотив за неналичие на собственически права върху имота, след като последната е формирала изводи за наличие на валиден административен акт /влязло в сила решение за възстановяване на правото на собственост по ЗСПЗЗ/, установяващ правото на собственост; 3/ следва ли въззивната инстанция да даде превес на свидетелски показания, събрани в първата инстанция, не пряко, устно и непосредствено пред нея, игнорирайки специалните знания на експерт /вещо лице/, по неоспорено експертно заключение; 4/ как се решава спора по чл. 108 ЗС при два конкуриращи се и противоречащи си титула за собственост - Решение на ОСЗ по чл.14, ал.1, т.1 или чл.17, ал.1 ЗСПЗЗ и констативен нотариален акт по давностно владение. Позовават се на противоречива съдебна практика, но без да посочват такава.

С писмен отговор ответниците по касационната жалба Д. И. Ч. и А. А. Ч., чрез пълномощника си адв. А. К.-М., излагат подробни съображения за недопустимост на касационното обжалване. Претендират присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

Производството е по ревандикационен иск за 5/6 ид.ч. от поземлен имот. Ищците Д. М. Г., К. М. С., А. Ю. И. и М. Ю. И. претендират да са собственици на основание наследствено правоприемство и възстановена собственост по ЗСПЗЗ на земеделски имот в землището на с, Р., собственост на наследодателя им М. Ю. Ч., починал на 10.11.2007г. С решение № 3435РА/16.7.2007г., издадено от ОСЗГ-Г. на наследодателя е възстановено правото на собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на ливада с площ от 0,867дка в м.”Л.”, съставляваща имот №*** по картата на землището.

От заключението на вещото лице е установено, че възстановения на ищците имот № * е с графично изчислена площ 867,26 кв.м.; имотът е включен в регулация с регулационен план за разширение на строителните граници на селото от 2010г. От площта на възстановения имот № * 540,50кв.м. попадат в УПИ от кв.54, т.е. налице е припокриване между част от имота, възстановен на ищците с имота, описан в нотариалния акт на ответника УПИ *.

Ответникът Д. Ч. се е снабдил през 2017г. с нотариален акт за собственост по давност на УПИ * в кв. 54 по регулационния план на [населено място], с площ 554 кв.м. Ответницата А. Ч. е неговата съпруга. Според нотариалния акт имотът граничи с УПИ *, собственост на наследници на М. И. Ч.. Установено е от разпита на свидетелите, че наследодателят на ищците и бащата на ответника са братя, като имотите в близката околност са били все на фамилията Ч..

Въззивният съд е приел, че постановеното решение от ОСЗГ по чл. 18ж, ал.1 от ППЗСПЗЗ за възстановяване правото на собственост на М. Ю. Ч. в съществуващи или възстановими на терена стари реални граници удостоверява правото на собственост и има силата на констативен нотариален акт за собственост върху имота. След като ответниците не са заявили имота за възстановяване пред поземлената комисия, т.е. не заявяват права върху имота към релевантния за реституцията минал момент, то те не могат да оспорват легитимацията на ищците с възражението, че наследодателят им не е бил собственик на имота предмет на решението. По същата причина са намерени за неотносими доводите в жалбата за неустановеното от ищците на право на собственост на наследодателя им М. Ч. преди образуване на ТКЗС. Поддържаната теза, че имотът не е подлежал на възстановяване, тъй като не е влизал в ТКЗС като и преди образуване на ТКЗС и след това до момента се е владял и се владее от ответниците, респ. преди от бащата на Д. Ч., се опровергава от доказателствата по делото. Имотът се съдържа в опис-декларацията на наследодателя на ищците за членство в ТКЗС, като и свидетелите не установяват да е бил извън ТКЗС.

По-нататък съдът е разгледал възражението на ответниците за придобиване по давност и го е намерил за основателно. Установено е от разпита на доведените от страните свидетели, обсъдени и с останалите събрани доказателства, че ответникът Д. Ч. е осъществявал фактическа власт върху процесния имот в продължение на повече от 10 години. Имотът е ограден и се владее от ответника повече от 25 години - това сочат свидетелите М., И. и Г.. При обсъждане изнесеното от свидетеля Б. съдът е счел, че той визира имот, различен от процесния - сочи, че имотът обработван от Д. е успореден на пътеката, сега улица. От заключението на вещото лице е видно, че ливада с № * /част от която е процесния имот/ не е разделена от пътя с регулацията през 2010 г.; пътят отделя друг възстановен на ищците имот - № *, като при това отделяне частта от този имот и частта от процесната ливада, попадаща в УПИ * представляват триъгълници, успоредни на улицата, която по-рано е представлявала конски път /това е онагледено на скицата на л.26 от първоинстанционното дело/. Ищците в момента обработват единствено този триъгълник - част от имот № ***, който не е предмет на спора.

Като е приел за установено владението на ответниците, съдът съобразявайки правилото на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, е намерил за релевантно владението, осъществявано след 30.07.2007г. /когато е влязло в сила Решението на ОСЗГ/. Констатирал е, че владението е продължило повече от 10 години след тази дата - исковата молба е депозирана на 28.05.2018 г., а нот. акт е от 3.11.2017г.; за този период ищците, въпреки демонстрираното поведение от ответника на пълноправен собственик, не му са се противопоставили, от което е направил извод, че са осъществени елементите на фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС, поради което възражението за придобивна давност е основателно. При тези изводи, въззивният съд е отхвърлил предявения от ищците иск по чл. 108 от ЗС като неоснователен.

При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира, че такива липсват.

Първият правен въпрос е досежно разпределението на доказателствената тежест между странтие когато всяка от тях притежава титул за собственост - едната влязло в сила решение за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ, а другата - констативен нотариален акт за собственост по давност. Разяснения в тази насока се съдържат в Тълкувателно решение № 11/2012г. на ОСГК - разпределението на доказателствената тежест се извършва по общото правило на чл. 154, ал.1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическият състав на съответното удостоверено в документа за собственост придобивно основание. Въззивният съд не се е отклонил от това принципно положение. Приел е, че решението на възстановяване на собствеността, придружено със скица, легитимира ищците като собственици, но че те са изгубили тази собственост поради придобиването на имота по давност от ответниците.

Вторият въпрос е дали е налице неправилност на постановеното решение за отхвърляне на иска по чл.108 ЗС поради неналичие на собственически права върху имота, след като според съда е налице валиден административен акт, установяващ правото на собственост на ищците. Отговорът на въпроса е продължение на предходните разсъждения - да, съдът е признал конститутивния ефект на реституционното решение за възстановяване правото на собственост в полза на ищците, но е установил настъпването на последващи факти, довели до загубване на това право от ищците поради придобиването му от ответниците. Съдът е приложил правилото на чл. 99 ЗС, според което правото на собственост се изгубва когато някой друг го придобие. Така, че неправилност на решението поради този ред на излагане на мотивите, не е налице.

Третият въпрос касае преценката на свидетелските показания и по-конкретно дали въззивната инстанция може да даде превес на свидетелски показания, събрани в първата инстанция, не пряко, устно и непосредствено пред нея, игнорирайки специалните знания на експерт /вещо лице/, по неоспорено експертно заключение. Тук следва да се отбележи, че по правило свидетелските показания се събират от първата инстанция /изключение са хипотезите на чл. 266 ГПК/ и въззивният съд обикновено преценява показания, за събирането на които няма непосредствени впечатления. В конкретния случай във въззивната инстанция не са събирани нови доказателства, така че въпросът е некоректно поставен. Въззивният съд е извършил своя /различна от тази на първата инстанция/ преценка на свидетелските показания, но тя е придружена с подробни и ясни мотиви защо приема, че показанията на свидетеля Б. касаят не процесния имот, а съседния на север. Именно такива са изискванията, създадени в практиката на Върховния касационен съд, за дължимите от съда мотиви при преценка на гласните доказателства.

Последният правен въпрос на касаторите е: как се решава спор по чл. 108 ЗС при два конкуриращи се и противоречащи си титула за собственост - Решение на ОСЗ по чл.14, ал.1, т.1 или чл.17, ал.1 ЗСПЗЗ и констативен нотариален акт по давностно владение. Въпросът до известна степен повтаря първия. Съдът в случая е разрешил конкуренцията на придобивните основания въз основа на утвърдените в практиката правила за това, а именно проследявайки хронологично осъществяването на фактите, от които произтичат поддържаните придобивни основания и прилагайки горепосочениното правило на чл. 99 ЗС, че правото на собственост, доказано с документи за собственост, оформени в изискуемата се по закон форма за действителност, не се изгубва, освен ако последващ преобретател не докаже придобиването му чрез някой от способите, предвидени в чл. 77 ЗС. В случая ответниците са доказали елементите от фактическия състав на придобивното си основание, удостоверено от нотариуса с нотариалния акт от 2017 г. Тук може да се допълни с оглед поддържаното в касационната жалба, че споровете между страните по повод собствеността не водят до прекъсване течението на давностния срок, след като не са сред посочените в чл.116 ЗЗД действия или не са довели до изгубване на владението за повече от шест месеца.

Накрая следва да се отбележи, че касаторите са формулирали горепосочените правни въпроси, но не са изложили никакви съображения по допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК - не са посочили съдебна практика, на която решението противоречи, не са обосновали значението на въпросите за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Въз основа на изложеното следва да бъде отказано допускането на въззивното решение до касационно обжалване.

Ответниците Д. и А. Ч. имат право да получат направените разноски в касационното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 600 /шестотин/ лева.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.