Определение № 4543 от 09.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2583/2025 г.
ВКСII гражданско отделение09.10.2025 г.докладчик Емилия Донкова
Диспозитив
ПОТВЪРЖДАВА определение № 9588/19.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 12978/2023 г. по описа на Софийски градски съд. Определението е окончателно. Председател: Членове:
Мотиви
Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба на К. П. Д., А. Б. Г., Е. К. П., С. Х. К. и М. А. Б., подадена чрез адв. Д. Г., срещу определение № 9588/19.05.2025 г. по в. гр. д. № 12978/2023 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение подадената от жалбоподателите молба с правно основание чл. 248 ГПК за допълване на постановеното по същото дело решение № 1579/17.03.2025 г. в частта за разноските. Ответната страна по частната жалба – етажните собственици на сграда, находяща се в [населено място], [улица], бл. № 6, представлявани от управителя Ц. Х., е подала писмен отговор в законоустановения срок, в който е застъпено становище за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Жалбата е подадена в срок, от надлежно легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения: Производството по в. гр. д. № 12978/2023 г. на Софийски градски съд е било образувано по подадена от етажните собственици на сграда, находяща се в [населено място], [улица], бл. № 6, въззивна жалба и насрещна въззивна жалба, подадена от молителите в настоящото производство, срещу решение № 11994/07.07.2023 г. по гр. д. № 28964/2021 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от последните главен иск с правно основание чл. 26 ЗЗД и е уважен предявеният в условията на евентуалност иск по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС. С решение № 1579/17.03.2024 г. по в. гр. д. № 12978/2023 г. на Софийски градски съд е било потвърдено първоинстанционното решение, като на всяка от страните в производството били присъдени разноски за защита по подадената от насрещната страна жалба, в размер от по 500 лв. За да остави без уважение подадената молба за изменение на постановеното решение в частта за разноските въззивният съд е приел, че при този изход на спора (оставане и на двете жалби без уважение) право на разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред въззивната инстанция имат и двете страни в производството. С оглед на направената констатация за липса на разграничение каква част от хонорарите са заплатени за защита по подадената от съответната страна жалба, респективно каква част – за защита по жалбата на насрещната страна, е прието, че на всяка страна в производството се следва по половината от заплатения от нея хонорар, тоест по 500 лева. В подадената частна жалба са изложени оплаквания, че с оглед на изхода на производството по главния иск (по чл. 26 ЗЗД) на ответниците по делото не следва да бъдат присъдени сторените по делото разноски. Поставен е и въпрос във връзка с начина на разпределяне на отговорността за разноски в хипотезата на обективно съединени искове в условията на евентуалност, като се сочи, че даденото от съда разрешение на поставения въпрос противоречи на практиката на ВКС. Настоящият състав на Второ г. о. на ВКС намира, че доколкото настоящото производство се развива по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, в което не е необходимо преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, не следва да обсъжда дали поставеният въпрос е обуславящ за изхода на спора и дали е налице противоречие със сочената от жалбоподателите съдебна практика. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Съгласно трайната и непротиворечива практика на ВКС, когато решението е обжалвано и от двете страни, и въззивният съд достигне до извод, че то е правилно, и го потвърди изцяло, направените от тях разноски за собствените им въззивни жалби не се възлагат върху другата страна, а остават за тяхна сметка, а ако някоя от страните е направила разноски, относими към защитата срещу подадената от другата страна въззивна жалба, то тези разноски следва да бъдат присъдени по правилата на чл. 78 ГПК (в този смисъл са Определение № 132/30.01.2023 г. по ч. гр. д. № 4611/2022 г. на ВКС, I г. о., Определение № 235/25.06.2020 г. по ч. т. д. № 1987/2019 г. на ВКС, II т. о., Определение № 50153/27.09.2022 г. по гр. д. № 2771/2022 г. на ВКС, I г. о., Определение № 489/22.03.2023 г. по ч. гр. д. № 784/2023 г. на ВКС, III г. о.). От изложеното следва, че правилно е разпределена отговорността за разноски от въззивния съд в полза и на двете страни в производството. Наведените от жалбоподателите оплаквания, че отговорността е обусловена от отхвърлянето на главния иск по делото, са неоснователни. В нормите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК е установено положението, че разпределянето на отговорността за разноски зависи от изхода на спора. Спорните части във въззивното производство са претенциите по въззивните жалби, като всяка страна извършва разходи, свързани с конкретен материален интерес, който претендира, независимо дали е за присъждане или за отхвърляне на исковата претенция. В резултат на това, в хипотезата, в която и двете въззивни жалби са оставени без уважение на възмездяване подлежат сторените от всяка страна разноски за защита срещу подадената от насрещната страна въззивна жалба, която се е оказала неоснователна. От това следва, че правилно е разпределена отговорността за разноски в полза и на двете страни в производството. По изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, състав на Второ г. о.