Определение № 6933 от 22.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6170/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на К. У., гражданин на Арабска република Египет, депозирана чрез редовно упълномощен процесуален представител, против определение № 9104/06.03.2026г. по адм. дело № 2528/2026г. по описа на Административен съд София - град, с което с което на основание чл. 159 т.1 от АПК е оставена без разглеждане жалбата на чужденеца против отказ от 01.02.2026 г. за издаване на виза за дългосрочно пребиваване /виза "Д"/ на консул при Генерално консулство на Република България в гр. Кайро, Египет и образуваното по нея производство е прекратено. В частната жалба се твърди, че с обжалваното определение, лицето се лишава от ефективно средство за защита по смисъла на чл. 13 от ЕКПЧ. Налице било засягане на основни права, гарантирани от чл. 8 от ЕКПЧ – право на зачитане на личен и семеен живот. Неправилно било прието, че правото на труд не е защитено от ЕКПЧ, но това не изключвало приложението на чл. 47 от Хартата за основните права на ЕС. Липсвали указания на съда за отстраняване на нередовност на оспорването. Иска се отмяна на определението и връщане на делото на съда за продължаване на производството. Ответникът не изразява становище по частната жалба. Частната жалба е допустима, като подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страна по делото, за която определението е неблагоприятно и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Производството пред първоинстанционният съд е образувано по жалба на К. У., гражданин на Арабска република Египет, депозирана чрез адв. Бълзаков, срещу отказ на отказ от 01.02.2026 г. за издаване на виза за дългосрочно пребиваване /виза "Д"/ на консул при Генерално консулство на Република България в гр. Кайро, Египет. Административният съд е приел, че оспореният отказ не подлежи на обжалване на основание чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в ЗЧРБ, поради което оставил жалбата без разглеждане и прекратил образуваното по нея производство. За да се достигне до този правен резултат е прието, че отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека, а в случая твърдения за нарушени права по смисъла на описаната разпоредба, от страна на жалбоподателя не са били изложени, поради което не е налице изключението, предвидено в чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, обуславящо допустимост на жалба против отказа за издаване на виза вид „D“. Определението е правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България, отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 от същия закон, в това число исканата от жалбоподателя виза за дългосрочно пребиваване – вид „D“, не подлежат на съдебно обжалване, освен в хипотезата, при която се твърди засягане на основни права и свободи, гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. С тази законодателна уредба е въведено предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България изключение от принципа за всеобща съдебна обжалваемост на административните актове. При съобразяване на относимата нормативна рамка следва изводът, че отказът за издаване на дългосрочна виза подлежи на съдебен контрол единствено при наличие на конкретни твърдения за накърняване на основни права на жалбоподателя, защитени от Конвенцията, като последица от постановения административен акт. В трайната си практика Върховният административен съд многократно е акцентирал върху обстоятелството, че държавата разполага със суверенното правомощие да регулира условията за влизане и дългосрочно пребиваване на чужди граждани на своята територия, като предоставянето на такова пребиваване не представлява субективно право, гарантирано от вътрешното или международното право. При липса на признато и защитимо право на дългосрочно пребиваване, не съществуват и процесуални механизми за неговото гарантиране, включително чрез съдебна защита. Единствено доколкото държавата е обвързана със задължението да съблюдава основните права на човека, законодателят е предвидил изключение от необжалваемостта на отказите за визи тип „D“ в случаите, когато се твърди накърняване на права по Европейската конвенция за защита на правата на човека. В жалбата, с която е сезиран съда липсват конкретни оплаквания и не са посочени норми на ЕКПЧ, обосноваващи извода, че с отказа за издаване на виза, е нарушено което и да е от гарантираните от Конвенцията права и свободи. Първоинстанционният съдебен състав правилно е констатирал в мотивите си, че лицето не се позовава на такива обстоятелства в жалбата, а е изложил подробни мотиви единствено по отношение на законосъобразността на постановения по отношение на него отказ. Твърдения за допуснати от административния орган нарушения на чл. 8 от ЕКПЧ и на чл. 15 §3 от Хартата на основните права на ЕС са изложени едва в частната жалба, поради което не могат да бъдат взети предвид от настоящият съдебен състав, тъй като не санират пълната липса на изложени такива в първоначалната жалба и не рефлектират върху законосъобразността на оспорвания в настоящото производство съдебен акт. Настоящият съдебен състав споделя обективирания в обжалваното определение извод за недопустимост на оспорването поради липсата на предвидените в чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ основания. Съобразяването от страна на съда с въведеното от законодателя ограничение относно възможността за оспорване на административни актове от вида на процесния, не обуславя само по себе си нарушение на права по Конвенцията по смисъла на чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, нито поражда основание за приемане на жалбата за допустима. Както беше посочено по-горе, като предпоставка за допустимост на оспорването на отказ за издаване на виза тип „D“ законодателят е предвидил наличие на твърдяно накърняване на права, гарантирани от ЕКПЧ, осъществено при постановяване на административния акт, а не евентуално несъобразяването им в хода на съдебното производство по неговото оспорване. Не намира опора твърдението на жалбоподателя, че е налице процесуално нарушение, тъй като въпреки липсата на позоваване от страна на жалбоподателя на нарушение права по ЕКПЧ, съдът е следвало да сам да ги извлече от твърденията в жалбата и доказателствата, които са представени във връзка с искането за предоставяне на виза тип „D“. С оглед спазване на принципа на служебното начало в административния процес, съдът е длъжен да изследва служебно релевантните факти и да указва на страните, че не сочат доказателства за тях, но не може да замести тяхната защита, и да презюмира, при липса на изложени конкретни твърдения нейния обхват, в противен случай, ще наруши диспозитивното начало в процеса и принципа на безпристрастност при осъществяване на дадените от законодателя правомощия. Както по-горе беше описано, като условие за допустимост на оспорването на отказ за издаване на виза тип „Д“, законодателят е поставил изискване за наличието на нарушени права, регламентирани в ЕКПЧОС при издаване на административния акт, а не последващото им съобразяване в хода на съдебно производство по неговото оспорване. При така установеното от фактическа и правна страна, правилно административният съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателят не е изложил относими към производството твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да дадат основание за приложение на изключението, предвидено в разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ. Предвид изложеното обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал.2 във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,