Решение № 6161 от 3.05.2012 г. на ВАС по адм. д. № 14966/2011 г.

Решение № 6161 от 3.05.2012 г. на ВАС по адм. д. № 14966/2011 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 3927 от 11.08.2011 г., постановено по адм. д. № 2289/10 г. Административен съд - София град, първо отделение, дванадесети състав, е отхвърлил жалбата на Иван Георгиев Христов от гр. Дупница, срещу ревизионен акт № 100900295/14.08.2009 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП-гр. Кюстендил. Срещу постановеното решение е подадена касационна жалба от Иван Георгиев Христов от гр. Дупница чрез пълномощника му адв. Н. Георгиев. В същата се прави оплакване, че решението Административен съд - София град е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени обжалвания ревизионен акт. Претендира се присъждане на разноски. Ответният по касационната жалба директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. София не е взел становище. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е не основателна. С решението съдът е отхвърлил жалбата на Иван Георгиев Христов срещу ревизионен акт № 100900295/14.08.2009 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП-гр. Кюстендил, с който по реда на чл. 122 и сл. от ДОПК са определени задължения за данък общ доход за 2003 г. в размер на 33 301,06 лв. и лихва за забава в размер на 23 612,61 лв. На стр. 3 - 6 от решението съдът е описал установената фактическа обстановка по време на ревизията, представените от ревизираното лице доказателства, основанията на органа на приходите за провеждане на ревизията по реда на чл. 122 и сл. от ДОПК и за определяне на задължения за данък общ доход, представените доказателства при административното обжалване, както и изложените мотиви в решението на директора на Д "ОУИ"- гр. София, представените от жалбоподателя доказателства в хода на съдебното производство. След това /стр. 7 и сл. от решението, съответно л. 98 и сл. от първоинстанционното дело/ съдът е пристъпил към изграждане на своите изводи по законосъобразността на обжалвания ревизионен акт. На база на доказателствата по делото е направена констатация, че актът е издаден от компетентен орган, при липса на допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила, в определената от закона форма, след което е съдът е започнал обсъждане на материалната законосъобразност на ревизионния акт. В тази насока на първо място е формулиран основният спорен въпрос между страните по делото - правилно ли е определена данъчната основа по реда на чл. 122 от ДОПК, а от там и размерът на установените задължения. И доколкото този спор е свързан с установяване на произхода на средствата на ревизираното лице за съответния период, съдът е пристъпил към анализ на това дали ангажираните от страната доказателства установяват произхода на средствата. Първоначално съдът е обсъдил ангажираните доказателства относно твърденията на жалбоподателя за получени дарения от родителите съответно в размер на 20 000 лв. и 15 000 лв. На база на анализ на доказателства и на тълкуване на нормите, уреждащи института на дарението, е направен краен извод, че представените доказателства не установяват твърдението за получени дарения в посочения размер от двамата родители на жалбоподателя. Систематизирани, мотивите на съда в тази насока се изразяват в следното: липсват писмени доказателства, удостоверяващи сключването на договорите, като предвид родствената връзка обясненията следва да бъдат съобразени с останалите събрани доказателства по делото; не са ангажирани доказателства за реалното предаване на сумите, поради което съдът приета този факт за недоказан; не са ангажирани доказателства, че дарителите са притежавали дарените суми към момента на извършване на дарението през 2003 г. След това съдът е извършил анализ на представените от страната договори за паричен заем с физическите лица Цветанка Сотирова и Димитрина Георгиева. Посочено е, че договорът за заем на парични средства се урежда от нормите на ЗЗД и чл. 240 от същия изисква за доказване на реалността на такъв договор както реалното предаване на сумата, така и притежаването на същата от заемодателя. Съдът е направил констатация, че не приема за недоказано твърдението на жалбоподателя, за получени суми от посочените физически лица по следните съображения: представените договори имат характер на частни документи и при липса на нотариална заверка, нямат обвързваща съда доказателствена сила; тези договори не са посочени в декларацията по чл. 124, ал. 2 от ДОПК, поради което при условията на чл. 37, ал. 4 от ДОПК следва да се презумира, че те не съществуват; жалбоподателят не е обосновал невъзможността да представи договорите по време на ревизията; не се подкрепят твърденията на жалбоподателя, че тези договори са вписани в декларацията по чл. 7 от Закона за приватизация и следприватизационен контрол; не са ангажирани доказателства относно възможността на заемодателите да представят в заем посочените суми. Съдът е приел за недоказано и твърдението на жалбоподателя, че е получил в заем от "Шер 69" - ЕООД, като е възприел основанията на органа по приходите за недоказаност на произхода на средствата. Решаващият съд е анализирал представената счетоводна отчетност на дружеството и е приел, че от същата не се установява дружеството да е притежавало такава сума, да е предоставило същата на Иван Георгиев Христов. На база на изложеното и предвид разпределяне на доказателствената тежест при подобен род ревизии е направен извод, че жалбоподателят не е оборил констатации на РА и че данъчната основа, съответно задълженията за данък общ доход, са определени правилно и жалбата против РА се явява неоснователна. Решението на административния съд е правилно и законосъобразно. Първоначално подадената касационна жалба е с бланкетно съдържание, но с допълнителна молба от 21.10.2011 г. е направено конкретизация на отделните оплаквания за неправилност на съдебния акт. Следва да бъде посочено, че в по-голямата си част доводите в касационната жалба съставляват възпроизвеждане на констатациите на органа по приходите и оплаквания срещу същите, а съгласно чл. 208 от АПК предмет на касационно оспорване е решението на първоинстанционния съд. Независимо от това оплакванията ще бъдат разгледани по реда на излагането им. Едно от основните оплаквания на касатора е относно неприемането като годно доказателство от страна на съда на представената декларация по чл. 7 от ЗПСК. Излагат се аргументи, че без подаването на тази декларация лицето не може да участва в приватизацията и подадените от него документи няма как да бъдат приети, като отделно от това тази декларация има заверка от орган на приходната администрация, което обстоятелство не се обсъжда от съда. Направеното оплакване е неоснователно. За обосноваване на произхода на средствата за ревизирания период жалбоподателят е представил договори за паричен заем с физическите лица Цветанка Сотирова и Димитрина Георгиева, както и декларация по чл. 7 от ЗПСК. По изложените по-горе мотиви административният съд е приел, че тези доказателства не установяват твърдението за получаването на такъв паричен заем. Този извод е логически обоснован на фактите по делото и закона. Нормата на чл. 7, ал. 3 от Закона за приватизация и следприватизационен контрол поставя изискване физическите лица и представителите на юридическите лица да подават декларации за произхода на средствата, с които участват в приватизацията, като сведенията, които следва да съдържа декларацията и нейният формуляр се определят от Министерския съвет - ал. 4 от същия член. В издадената в изпълнение на последната разпоредба Наредба за сведенията, които съдържа декларацията по чл. 7, ал. 3 от ЗПСП, и за реда и органите за контрол на декларираните данни се посочва, че в случаите, когато лицата ползват заемни средства от небанкови финансови институции, от търговци или от физически лица, към декларацията се прилага писмен договор за заем, в който са посочени името, адресът, ЕГН, данъчният номер и БУЛСТАТ на заемодателите, както и заеманата сума - чл. 5, ал. 2. Въпросната декларация е представена като доказателство едва в съдебното производство /л. 74 от делото/, като по т. IV - парични средства от други източници, б. Г е посочен заем от 120 000 лв., без да се посочва от кого е предоставен този заем. В по т. V - привлечени средства е посочен предоставен заем от Цветанка Георгиева Сотирова от 120 000 лв. Върху въпросната декларация действително има заверка от данъчен орган, но само за декларираното по т. II, като такава липсва по декларираното по т. IV и V. Към въпросната декларация не е приложен и въпросният договор за заем с Цветанка Георгиева Сотирова, каквото изискване поставя чл. 5, ал. 2 от цитираната наредба, за да се установи, дали той идентичен с договора, представен по делото. Следва да бъде посочено също, че този и другия договор с физическо лице не са посочени в декларацията по чл. 124, ал. 3 от ДОПК, което е нормално да бъде сторено, ако въпросните договори действително са съществували към датата, посочена в тях, която предхожда по време провеждането на ревизията, поради което при условията на чл. 37, ал. 4 от ДОПК обосновано е презумирано, че тези договори не съществуват. Отделно от това по делото не са ангажирани достоверни доказателства, че лицата заемодатели са притежавали дадените в заем суми, съответно, че жалбоподателят е притежавал /и към кой момент/ паричните суми, с които твърди, че е погасил тези задължения. В случая не става въпрос да се приеме със съдебен акт за неистинност на частен документ, а става въпрос за анализ на представените пред съда писмени доказателства, които не се ползват с обвързваща съда доказателствена сила, поради което той е длъжен да обсъди същите ведно с всички останали обстоятелства и доказателства по делото. В този смисъл и направеното оплакване, че актът е издаден в противоречие с чл. 119 от ДОПК и само на това основание следва да бъде отменен като неправилен, се явява неоснователно и не следва да бъде уважено. Направеното възражение за изтекла погасителна давност на лихвите също се явява неоснователно. Съгласно чл. 162, ал. 2, т. 9 от ДОПК лихвите за вземанията по т. 1 - 8, каквото вземане е и вземането за данък общ доход по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.), са публично държавно вземане, като давността за такива вземания е петгодишна - чл. 171, ал. 1 от ДОПК, и към настоящия момент не е изтекла. Нормата на чл. 162, ал. 2, т. 9 се явява специална по отношение на нормата на чл. 111, б. "в" от ЗЗД, поради което последната не намира приложение по отношение на задължения за лихви върху публични държавни вземания. Другото основно оплакване на касатора е относно изводите на административния съд по отношение на договорите за дарение на парични суми от родителите на жалбоподателя. В касационната жалба в тази част по същество се възпроизвеждат теоретични постановки, които по своето естество съвпадат и с изложеното от решаващия съд. На практика единственото оплакване се свежда до това, че според касатора наличието на родствена връзка между дарител и надарен предполага и реалното получаване на сумата, поради което изводите на административния съд в обратния смисъл са незаконосъобразни. Оплакването е неоснователно. Самият жалбоподател посочва, че с оглед разпоредбите на ДОПК и другите материални закони моментът на предаването на сумите по договора за дарение - размер и дата, са от съществено значение за целите на данъчното облагане. В закона не съществува презумпция, че при договори за дарение на парични суми между роднини предаването на сумата се предполага, поради което този факт следва да бъде доказан с всички допустими средства. Подлежи на доказване и факта, че дарителят разполага със сумата, която дарява. Наличието на родствена връзка задължава съда да бъде още по-внимателен при установяването на тези факти, като ги обсъди в светлината и на останалите доказателства, събрани по делото. В конкретния случай при внимателен анализ на фактите по делото първоинстанционният съд е направил обосновани изводи, че не са налице доказателства, които да установяват, че двамата родители са притежавали съответно 20 000 лв. и 15 000 лв., както и да са предали същите на своя син, поради което не може да възприета тезата на ревизираното лице, че 35 000 лв. от ревизираната 2003 г. са произход дарение от двамата му родители. При извършената служебна проверка при условията на чл. 218, ал. 2 от АПК не се установяват допуснати нарушения на материалния закон от страна на административния съд. На база на гореизложеното следва да бъде прието, че решението на Административен съд - София град не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, състав на първо отделение,