Решение № 5353 от 18.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 529/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Образувано е по касационна жалба, подадена от РИОСВ - гр. Шумен, чрез пълномощници адв.Велчев и адв. Карайчева, против Решение № 1670/21.11.2025 г., постановено по адм. дело № 412/2025 г. по описа на Административен съд – Шумен, с което касационният жалбоподател е осъден да заплати на Н. К. Г. от гр. Шумен обезщетение в размер на 26 469,71 лв., представляващо причинени имуществени вреди за периода от 26.04.2021г. до 05.02.2023г. и сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в периода от 13.05.2021г. до 05.02.2023г., ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от 05.02.2023г. до окончателното им изплащане, както и сума в размер на 3 314.00лв., представляваща направените по делото разноски.. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради постановяването му в противоречие с материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат се твърдения, че в процесния случай ищецът няма право на обезщетение по реда на ЗОДОВ за оставането си без работа за период, надхвърлящ определения в ЗДСл. 6-месечен срок. Прави се възражение за изтичане на 3-годишния давностен срок, предвиден в чл.125 от ЗДСл. На следващо място се сочи, че обезщетението за оставане без работа на г-жа Г. следва да бъде определено за периода от 13.05.2021 г. до 02.08.2021г., тъй като до 12.05.2021 г. е бил в сила Мораториумът върху назначенията в държавната администрация и ищцата е нямало как да бъде назначена на длъжността началник отдел в РИОССВ - Шумен, а от 02.08.2021г. до 22.08.2022г. длъжността „началник отдел“ в РИОСВ - Шумен вече не е съществувала. Алтернативно, обезщетението следва да се определи от 23.04.2021г. до 26.04.2022г., тъй като на последната дата ищцата е отказала да заеме предложената й в РИОСВ-Шумен длъжност „главен експерт“ в дирекция „Контролна и превантивна дейност“ със същото заплащане, което е било преди прекратяване на служебното й правоотношение. Твърди, че фактическият състав на чл. 1 от ЗОДОВ не е налице в настоящия случай, тъй като не са налице трайни увреждания на психиката, в резултат на преживения от липсата на работа стрес. Излага доводи за прекомерност на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Иска отмяна на решението и отхвърляне изцяло на предявените от Н. Г. срещу РИОСВ-Шумен искове. При условията на евентуалност, моли за отмяна на Решение № 1670/21.11.2025 г., постановено по административно дело № 412 по описа за 2025 г. на Административен съд – Шумен и връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд, съобразно задължителните указания на касационната инстанция по тълкуването и прилагането на закона. Претендират се разноски. Ответната страна – Н. К. Г., чрез адвокат Г. Гатев от АК-Шумен, с писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна и моли за оставяне в сила на оспореното съдебно решение. Претендира разноски. Представителят на Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваната част от решението на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно, и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд – Шумен е образувано по искова молба, депозирана от Н. К. Г. от гр. Шумен, съдържаща два главни обективно съединени иска срещу РИОСВ- гр.Шумен с правно основание чл. 1 ал. 1 от ЗОДОВ, с искане за осъждането на ответната страна да ѝ заплати обезщетение за: 1. причинени имуществени вреди в размер на 25 672,40 лв. за периода от 26.04.2021г./дата на заявление за възстановяване на длъжност/ до 05.02.2023г.; и 2. сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди през периода 13.05.2021г./дата на издаване на изричен отказ за възстановяване на длъжност/ до 05.02.2023г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на исковете до окончателното изплащане на сумите. Обезщетението се претендира като резултат от отказ ищцата да бъде възстановена на заеманата от нея длъжност „Началник на отдел „Контрол на околната среда“ при РИОСВ - гр. Шумен, обективиран в отменени по съдебен ред административни актове. Предявени са и два акцесорни иска за мораторна лихва в размер на 8 860,41 лв., считано от 05.02.2023 г. до датата на предявяване на иска, върху главницата от 25 672,40 лв. и в размер на 3 451,34 лв., считано от 05.02.2023г. до датата на предявяване на иска, върху главницата от 10 000 лв. В хода на делото размерът на предявения първи главен иск и на акцесорния за мораторна лихва са изменени на 26 469,71 лв., съответно на 9 135,60 лв. От фактическа страна първоинстанционният съд е установил, че Н. К. Г. е заемала длъжността „началник отдел“ в отдел „Контрол на околната среда“ при РИОСВ – Шумен до 18.11.2020 г., когато е назначена за директор на РИОСВ – Шумен по силата на трудов договор с Министерството на околната среда и водите, считано от 19.11.2020 г. Трудовото ѝ правоотношение като директор е прекратено със заповед от 21.04.2021 г. Със заявление от 26.04.2021 г., Г. е поискала да бъде възстановена на заеманата преди това длъжност „началник отдел“ на основание § 7 ПЗР на ЗДСл. С писмо от 13.05.2021г., и.д. директорът на РИОСВ – Шумен е отказал да издаде акт за възникване на служебно правоотношение. Този отказ е отменен по съдебен ред с влезли в сила решения на Административен съд – Шумен и ВАС. Впоследствие е постановен нов отказ за назначаването ѝ, поради което е образувано производство за неизпълнение на съдебен акт, приключило с налагане на глоба на директора на РИОСВ – Шумен, потвърдена по касационен ред. На ищцата е предложено да заеме длъжност „главен експерт“ в дирекция „КПД“, което тя е отказала като неравностойно на предходната ръководна длъжност. Поради продължаващото неизпълнение на съдебното решение е наложена и втора глоба на директора на инспекцията. На 25.08.2022г. е издадена Заповед № ЧР-32/25.08.2022г. за назначаване на ищцата за държавен служител на длъжността „началник отдел“ в отдел „КОС“, дирекция „КПД“ в РИОСВ – Шумен, предвид промяна в структурата на РИОСВ– Шумен. С последваща Заповед № ЧР-80 от 07.09.2022г., директорът на РИОСВ – Шумен отменя своя заповед № ЧР- 32/25.08.2022г. за назначаване на Н. К. Г. за държавен служител на длъжността „началник отдел“ в отдел „КОС“, дирекция „КПД“ в РИОСВ– Шумен, с мотивите, че ищцата не се явила за встъпване в длъжност и не посочила уважителни причини за неявяването си. Административният акт е отменен като незаконосъобразен с влязло в законна сила Решение № 138/17.11.2022г. по адм.д.№ 291/2022г. по описа на Адм.съд - Шумен, потвърдено с Решение № 5283/18.05.2023 по адм.д.№ 555/2023г. на ВАС. Въпреки постановените съдебни решения, с нова Заповед № ЧР-24/02.06.2023г., директорът на РИОСВ-Шумен, прекратил служебното правоотношение с ищцата Н. К. Г., назначена на длъжност „Началник отдел“ със Заповед № ЧР-32/25.08.2022г., считано от 02.06.2023г. С Решение № 2736/07.03.2024г. по адм.д.№11160/2023г. по описа на ВАС на Р България, и тази заповед е отменена като незаконосъобразна. За периода от 28.04.2021г. до 05.02.2023г. ищцата е била регистрирана като безработна и е получавала обезщетение за безработица, а от 06.02.2023г. е започнала работа при друг работодател по трудово правоотношение. По делото са представени медицински документи, от които се установява, че вследствие на прекратяването на правоотношението и липсата на доходи Г. е потърсила психиатрична помощ поради симптоми на тревожност, безсъние, загуба на апетит, емоционална нестабилност и социална изолация, като ѝ е назначена медикаментозна терапия. В хода на съдебното производство е допусната и назначена съдебно-икономическа експертиза. От заключението на вещото лице, прието от съда и неоспорено от страните, се установява, че разликата между размера на възнаграждението, което ищцата би получавала, ако беше заемала длъжността „Началник на отдел „Контрол на околната среда“ при РИОСВ Шумен за периода от 23.04.2021г. до 05.02.2023г., и обезщетението, което е получавала от ТП на НОИ Шумен е в размер на 26 469,73лв. Въз основа на така установеното, съдът приел за доказани предпоставките за ангажиране отговорността на държавата по чл. 1 ЗОДОВ, предвид отмяната на Писмо изх. № АД-298-(1)/13.05.2021г. на и.д. директор РИОСВ – гр. Шумен, представляващо изричен отказ за назначаване на Н. К. Г. за държавен служител на длъжността „началник отдел“ в отдел „КОС“, дирекция „КПД“ в РИОСВ – гр. Шумен, отменен по съдебен ред. Административният съд е приел, че са налице и другите две предпоставки от фактическия състав на разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ- вреди и пряка причинно-следствена връзка. Обжалваното решение е правилно. Предявените искове са с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презюмира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред; действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на който и да било елемент от фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1 ЗОДОВ. За да уважи исковете, съдът е счел, че те са основателни и доказани, въз основа на събраните доказателства, по които не се спори. Първоинстанционният съд правилно е приел, че по отношение и на двата иска е налице фактическият състав по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Правилно е определен и размера на претендираното обезщетение. Решаващият състав на Адм.съд-Шумен е изложил подробни и аргументирани мотиви, които е споделят от касационната инстанция, не следва да бъдат повтаряни и на осн.чл.221, ал.2 от АПК препраща към тях. Относно конкретните възражения в касационната жалба: Неоснователно е твърдението на касатора, че са налице основания за ограничаване периода на обезщетението за имуществени вреди до шест месеца, като се е позовал на разпоредбата на чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Отговорността по чл. 1, чл. 1 ЗОДОВ е пълна – чл. 4 ЗОДОВ, дължи се за цялото време, през което е доказано претърпяването на вреди и може да бъде ограничавана само на основания, предвидени в закона, а именно в чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ. След като в специалния закон не е уредена хипотеза за присъждане на обезщетение при отказ за възстановяване по реда на § 7 от ПЗР на ЗДСл и искът е предявен по реда на общия закон, а именно ЗОДОВ, то правоприлагане по аналогия на специалния закон не е допустимо, тъй като не липсва празнота в закона – в чл. 4, ал. 1 ЗОДОВ изрично е посочено, че държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Освен това, ако се допусне правоприлагане по аналогия, не би могло да се приеме, че следва да бъде приложена нормата на чл. 104, ал. 1 ЗДСл, вместо тази на чл. 122, ал. 3 ЗДСл, която касае недопускане до изпълнението на държавна служба след отмяна на уволнение и съответно обезщетение за целия период на недопускането. Кодексът на труда в чл.213 също изрично предвижда обезщетение при незаконно недопускане на работник или служител да постъпи на работа за целия период до неговото действително допускане на работа. В допълнение, отговорността на държавата по чл. 1 ЗОДОВ е с принципно широк обхват и не може да бъде ограничавана. В този смисъл е и Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2023 г. по тълк. дело № 2/2021 г. на Върховен административен съд. В тази връзка, неоснователно е възражението на касатора за изтекла погасителна давност на исковете за вреди, тъй като приложима в конкретния случай е общата 5-годишна давност, а не специалната по чл. 125 ЗДСл. При определяне на размера на обезщетението за имуществени вреди, съдът правилно е кредитирал заключението от назначената съдебно-икономическа експертиза, като е приел, че дължимото обезщетение е в размер на 26 469,73 лв., представляващи разликата между размера на възнаграждението, което ищцата би получавала, ако е заемала длъжността „Началник на отдел „Контрол на околната среда“ при РИОСВ Шумен за периода от 23.04.2021г. до 05.02.2023г., и обезщетението, което е получавала от ТП на НОИ Шумен. Що се отнася до размера на определеното обезщетение за неимуществени вреди, настоящата инстанция намира, че при правилно приложение на чл.52 от ЗЗД, в съответствие с установените по делото факти, съдът е определил справедлив размер. Изискването за справедливо определяне на обезщетението за неимуществени вреди е свързано с преценката на конкретни обективно настъпили обстоятелства, включително и периода, през който те са търпени. Негативните преживявания на Г. са доказани със свидетелските показания, които са контактували с ищцата в процесния период и са имали непосредствени впечатления от емоционалното й състояние. От събраните гласни доказателства безспорно се установява негативно въздействие върху психиката и емоциите на лицето през посочени исков период от почти две години. Обстоятелствата относно продължителността на периода, както и факта, че са водени няколко поредни съдебни дела, а административният орган не е изпълнявал влезли в сила съдебни решения са взети взет под внимание от съда и правилно искът е уважен в пълен размер. Обезщетението в така определения размер от 10 000 лева е съобразено с характера, степента, интензитета и продължителността от време, през които са понасяни вредите при отчитане на всички установени по делото относими факти. Неоснователно е и възражението на касатора относно действието на мораториума върху назначенията в държавната администрация, респективно относно несъществуването на длъжността „началник отдел“ за определен период, са ирелевантни за спора. Предмет на настоящото производство е обезщетяване на вредите, настъпили вследствие на незаконосъобразния отказ на административния орган да възстанови ищцата на заеманата преди това длъжност, като този отказ е отменен с влезли в сила съдебни решения. Вредите произтичат именно от противоправното поведение на администрацията и неизпълнението на задължението за възстановяване на служебното правоотношение, а не от действието на общи ограничения върху назначенията или последващи структурни промени. Неотносими са и доводите, че ищцата е отказала да заеме предложената ѝ длъжност „главен експерт“, тъй като предложената длъжност не е идентична и равностойна на заеманата преди това ръководна длъжност „началник отдел“. Ищцата не е била длъжна да приеме различна длъжност, за да ограничи вредите си, още повече при наличие на влезли в сила съдебни решения, установяващи правото ѝ да бъде възстановена именно на предходната длъжност. По изложените мотиви за неоснователност на касационната жалба поради липса на отменителните основания, предвидени в чл.209, т.3 от АПК, касационната инстанция намира, че обжалваното съдебно решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, в полза на Н. К. Г. следва да се присъдят поисканите разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1500 евро, договорени и платени съгласно приложен договор за правна защита и съдействие. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. АПК предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,