Определение № 1261 от 08.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1085/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. Ж. В. Т., против определение № 215 от 22.03.2023 г. пост. по в.т.д. № 481/2022 г. по описа на Варненския апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателката с вх. № 515/23.01.2023г., като пълномощник на ищцата и въззивница Ю. Х. Н., за изменение на постановено по същото дело решение № 18/ 13.01.2023 г. в частта относно адвокатското възнаграждение, дължимо на жалбоподателката на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. В частната жалба се твърди, че договорът за правна защита и съдействие между ищцата, като доверител, и нейния процесуален представител по делото, като довереник, е сключен след 8.11.2022 г., при действието на редакцията на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, приета с изменението, обн. ДВ, бр. 88 от 4.11.2022 г., поради което минималният размер на възнаграждението следва да бъде определен съобразно тази редакция. Оспорено е и становището на съда за липсата на фактическата и правна сложност на делото пред въззивната инстанция, като основание за присъждане на двукратния размер на минималното адвокатско възнаграждение, съобразно чл. 2, ал. 9 от наредбата. Поддържа се, че такава е налице, тъй като по делото са предявени обективно съединени искове, производство е водено по реда на глава 32 от ГПК, с осъществена двойна размяна на книжата, предметът на спора е свързан с доказване на множество телесни увреждания, причинени на ищцата, които са подробно описани в исковата молба, както и предвид допуснатата пред въззивната инстанция съдебно- психиатрична експертиза и защитата срещу възражението на ответника по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат. Затова частната жалбоподателка счита, че адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. следва да бъде определено в двукратния размер на минималното такова, в който претендира присъждането му. Направено е искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно, „ведно с всички законови последици“. Ответникът по частната жалба ЗК „Лев Инс“АД не е депозирал отговор и не е изразил становище по нея. Частната жалба е допустима, като подадена в процесуално-преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт, обжалваем по реда на частното производство, от надлежно легитимирано лице с правен интерес от неговото обжалване. Производството по в.т.д.№ 481/2022 г. по описа на Варненския апелативен съд е образувано по въззивната жалба на Ю. Х. Н. срещу решение № 260018 от 16.05.2022 г., пост. но т.д. №26/2021 г. на Шуменския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от нея срещу ЗК „Лев Инс“АД иск по чл. 432, ал. 1, във връзка с чл. 52 от ЗЗД за разликата над 300 000 лв. до пълния предявен размер от 600 000 лв., както и по въззивна жалба на ЗК „Лев Инс“АД срещу същото решение в частта, с която искът е уважен за сумата над 100 000 лв. С постановеното по делото въззивно решение по жалбата на ищцата, след частична отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, Варненският апелативен съд е осъдил застрахователя да щ заплати допълнително 200 000 лв. Потвърдил е първоинстанционното решение в останалата обжалвана от всяка от страните част. При този изход на спора пред въззивната инстанция и като е съобразил, че жалбоподателката- ищца е била защитавана безплатно от упълномощения от нея адв. Ж. Т., съдът е определил по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. дължимото адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от иска, в размер на 8424 лв. и е осъдил ответното дружество да му я заплати. За да остави без уважение молбата на адв. Т. за изменение, по реда на чл. 248 от ГПК на постановеното по делото решение в частта относно присъденото с него адвокатско възнаграждение, в обжалваното определение съдът е изложил съображения, че размерът му е определен съобразно редакцията на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 2/2004 г. на ВАдвС от ДВ. бр.68 от 31.07. 2020 г., действала към датата на образуване на въззивното производство, която е приел за приложима. Намерил е за неоснователно искането за присъждане на двукратния размер на възнаграждението, на основание чл. 2, ал. 9 от наредбата, направено преди приключване на устните състезания по делото със списъка по чл. 80 от ГПК, по съображения за липсата на правна и фактическа сложност на спора пред въззивната инстанция, доколкото извършените от страните пред нея процесуални действия не надвишават по вид и обем осъществените в първоинстанционно производство такива, в което пълномощникът на ищцата не е направил такова искане. При горните данни, съществото на спора по жалбата се концентрира върху въпроса за редакцията на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, приложима при определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение, както и за наличието на предпоставките по чл. 2, ал. 9 от наредбата за присъждането му в двукратен размер. Задължението за осъществяване на правните действия не възниква от пълномощното като едностранна овластителна сделка за учредяване на представителна власт, която легитимира пълномощника пред третите лица, и обуславя настъпването на правните последици от неговите действия направо в правната сфера на представлявания, а от мандатното отношение, произтичащо от договора, сключен между страната и адвоката, с който се уговаря и размерът на дължимото възнаграждение. Когато адвокатската защита е осъществена при условията на чл. 38, ал. 2, във връзка с ал. 1 от ЗАдв., адвокатското възнаграждение не подлежи на договаряне между страните по мандатното отношение, доколкото за доверителя осъществената правна защита е дефинитивно безвъзмездна, а се определя от съда и задължението за заплащането му се възлага на насрещната страна, като се присъжда направо на адвоката, който я е предоставил. По аргумент от новата разпоредба на чл. 2, ал. 9 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС (ДВ, бр. 88 от 2022 г.), размерът на възнаграждението се определя при приключване на производството пред съответната инстанция, за защита по което се претендира заплащането му, тъй като само към този момент може да се прецени действителният вид и обем на извършените процесуални действия. Затова, размерът на минималното възнаграждение следва да бъде определен към споменатия релевантен момент, когато е действала редакцията на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, приета с изменението от Д.В., бр. 88 от 4.11.2022 г. При подадени и от двете страни въззивни жалби адвокатското възнаграждение се изчислява по простото тройно правило, съобразно уважената, респ. отхвърлена част от исковете, тъй като то е заплатено както за защита по жалбата, подадена от страната, така и за защита срещу жалбата на насрещната страна. В случая ищцата е обжалвала първоинстанционното решение в частта, с която предявеният от нея иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ е отхвърлен за разликата над 300 000 лв. до пълния предявен размер от 600 000 лв., а ответникът ЗК „Лев Инс“АД – в частта, с което искът е уважен за разликата над 100 000 лв. до уважения размер от 300 000 лв. Общият обжалваем интерес по двете жалби възлиза на 500 000 лв., доколкото за сумата от 100 000 лв. като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила и обезщетителното вземане на ищцата в тази част не е предмет на въззивното производство. С решението си по делото Варненският апелативен съд е уважил частично въззивната жалба на ищцата, като щ е присъдил допълнително сумата от 200 000 лв. При тези данни минималният размер на адвокатското възнаграждение към датата на сключване на договора за правна защита- 2.12.2022 г., съобразно редакцията на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС (ДВ, бр. 88 от 4.11.2022 г.) възлиза на 24 650 лв. Тъй като това възнаграждение е дължимо както за защита по подадената от ищцата въззивна жалба, така и срещу въззивната жалба на ответника ЗК „Лев Инс“АД, с оглед уважената от въззивния съд част от исковете от 400 000 лв., адвокатското възнаграждение, определено по т. нар. „тройно правило“ възлиза на 19 720 лв. (400 000 х 24650: 500 000). Съдът намира за неоснователна претенцията за присъждане на адвокатското възнаграждение в двукратен размер. Според разпоредбата на чл. 2, ал. 9 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, за двукратното увеличение на минималното адвокатско възнаграждение не е достатъчно кумулативното наличие на фактическа и правна сложност на делото, по което е осъществено безплатното процесуално представителство, защитата и съдействието. Необходимо е тя да е особена, т. е. да е свързана с извънредни затруднения при установяване на релевантните факти и на тяхната правна интерпретация в контекста на приложимата правна норма. Обикновените отклонения във връзка с иска от обективна и субективна страна (предявяване на обективно съединени искове за съвместно разглеждане в едно производство, или на иск срещу неколцина ответници), както и допускането на нови доказателства пред въззивната инстанция при условията на чл. 266 от ГПК, сами по себе си не са от естество да обосноват двукратното увеличение на минималния размер на адвокатско възнаграждение, ако не са свързани със затруднения по тяхното събиране и преценка, по-големи от обикновените за такива случаи. Разпоредбата на чл. 2, ал. 9 от Наредбата е специална, поради което не следва да се тълкува разширително. Тя не допуска вариативност при упражняване дискрецията на съда в рамките на увеличения размер, респ. възможност за присъждане на част от него, съобразно приетата от съда степен на сложност. Ето защо изводът за наличието на особен случай следва да се основава на цялостна преценка на всички обстоятелства по делото, които повишават неговата фактическа и правна сложност, но са относими към размера на възнаграждението по чл. 2, ал. 9 от Нар. само когато тя е изключителна в сравнение с тази на делата със сходен предмет. Особените процесуални правила на Глава 32 от ГПК, по реда на която се е развило производството, в частност, осъществената двойна размяна на книжата, установяването на множеството телесни увреждания, причинени на ищцовата страна, вкл. и чрез заключенията на съдебно-медицински експертизи, защитата срещу правонамаляващото възражение на ответника по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за принос на пострадалата за причиняване на вредоносния резултат, са обичайни за подобни дела и не обуславят извод за особена фактическа и правна сложност на делото. Ето защо няма основание за присъждане на двукратния размер на адвокатското възнаграждение на основание чл. 2 ал.9 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС. По горните съображения, обжалваното определение следва да бъде отменено и на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. на адв. Ж. В. Т. да бъде присъдено допълнително адвокатско възнаграждение от 11 296 лв., при съобразяване на присъденото такова с решението на Варненския апелативен съд от 8424лв. Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,