Определение № 281 от 29.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1348/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Обединена българска банка“ АД, представлявана от адв. В. Г., срещу определение № 261 от 28.04.2025г. по т.д. № 763/2024г. на САС, ТО, 6 състав, с което е изменено решение № 41 от 24.01.2025г. по в.т.д. № 763/2024г. на САС, ТО, 6 състав в частта относно разноските и е намален размерът на присъдените на „Обединена българска банка“ АД разноски за въззивната инстанция от 120 000 лева на 18 896,63 лева. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е нищожно като постановено в нарушение на чл.235, ал.1 ГПК – при участието на различен докладчик по делото, като в обжалваното определение съдът изцяло се е „отрекъл“ от своите вече изложени аргументи за наличие на фактическа и правна сложност на делото и е посочил, че тъй като по делото пред въззивната инстанция имало само едно заседание и бил подаден единствено отговор, то следвало отговорността за разноски да се намали почти 10 пъти спрямо първоначално определената. Излага съображения, че по реда на чл.248 ГПК не може, след като вече съдът се е произнесъл по всички разноски и е оставил без уважение направеното възражение за прекомерност, изведнъж да приеме различни правни и фактически съображения при определяне на дължимото според него възнаграждение за един адвокат и по този начин на практика да се „отрече“ от фактическите си и правни изводи в решението си относно отговорността за разноски. Счита, че с оглед правилото на чл.235, ал.1 ГПК и предвид сменения състав на съда, който разглежда делото, новият съдия-докладчик по делото е следвало в съответствие с принципа за непосредственост да насрочи открито съдебно заседание, да изслуша страните, да обяви делото за решаване и едва тогава да се произнесе с решение за изменение на постановеното решение в частта за разноските. Излага и подробни съображения за неправилност на обжалваното определение, като поддържа, че в него въззивният съд всъщност е съпоставил единствено цената на иска /която е само един от елементите от значение за преценка на действителната правна и фактическа сложност на делото/ с размера на заплатеното адвокатско възнаграждение и въз основа на тази съпоставка е намалил отговорността за разноски, без изобщо да съобрази каква в действителност е правната и фактическата сложност на спора. Сочи, че въззивният съд е определил дължимите според него разноски за въззивната инстанция съобразно Наредба № 1/09.07.2004г. в последната й редакция, въпреки изложените съображения, че не е ограничен от посочените в нея размери. Оспорва извода на въззивния съд за отсъствие на фактическа и правна сложност на спора, като поддържа, че не са отчетени всички обстоятелства от значение за извършването на такава реална преценка. Сочи, че с оглед променената от първоинстанционния съд едва с решението му правна квалификация на предявения иск във въззивното производство за първи път се е поставил въпросът за договорната отговорност на банката, което е наложило процесуалният й представител да изложи правна теза по този въпрос, съпоставяща правата и задълженията на довереника на облигационерите и приложимите правила към момента на поемане на това задължение, както и повторен анализ и субсумиране на вече установените факти под правилата на договорната, а не на деликтната отговорност. Твърди, че въззивният съд невярно е приел, че процесуалният представител на банката е представил единствено отговор на въззивната жалба, без да съобрази, че е представена и писмена защита. Намира за неправилен и извода на въззивния съд, че при предявяване на частични искове единствено заявената част от вземането влиза в предмета на делото, като поддържа, че съгласно мотивите на т.2 от ТР № 3/2019г. по тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС при преценка на фактическата и правната сложност на делото и значението му в отношенията между страните следва да се отчете не единствено конкретният материален интерес по предявения частичен иск, а да се държи сметка и за непредявената част от вземането, доколкото при постановяване на решение ще се формира СПН по отношение на всички уважени или отхвърлени частични искове, което ще обвързва страните и за непредявената част от вземанията по частичните искове. Сочи, че в случая с оглед отхвърляне на предявените частични искове е получил защита и срещу незаявената част от вземанията. Моли обжалваното определение да бъде отменено и да бъде потвърдено въззивното решение в частта относно разпределената отговорност за разноски за въззивното производство. Ответникът „Юробанк България“ АД представя отговор, с който оспорва частната жалба. Поддържа, че оплакването за нищожност на въззивното определение е неоснователно, тъй като изискването на чл.235, ал.1 ГПК се отнася за решението по делото, но не и за разглеждането на молбата за изменение на решението в частта за разноските. Сочи, че дори и да е било допуснато нарушение при формиране на съдебния състав, това не би обусловило нищожност на обжалваното определение. Изтъква, че присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение на пълномощника на частния жалбоподател в размер на 120 000 лева при цена на иска 100 000 евро не намира опора нито в закона, нито в съдебната практика, нито в правната логика. Поддържа, че предмет на иска е спорното право, въведено с основанието и петитума на иска, а при частичните искове това е само частта от вземането, заявена с исковата молба. Намира, че Наредба № 1/2004г. на ВАС, дори и да е приложима във вътрешните отношения между представител и представляван, не може да се противоставя на насрещната страна, направила възражение за прекомерност на платения адвокатски хонорар. Сочи, че доколкото производството пред въззивния съд се е развило в едно съдебно заседание без събиране на доказателства, претендираното адвокатско възнаграждение от 120 000 лева при цена на иска 100 000 евро се явява прекомерно. Поради това моли обжалваното определение да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. В обжалваното определение въззивния съд е приел, че съгласно разясненията, дадени в мотивите на т.1 на ТР № 3 от 22.04.2019г. по тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС и т.1 на ТР № 1/17.07.2001г. по тълк.д. № 1/20021г. на ОСГК на ВКС предмет на делото по предявените частични искове е само частта от вземането, заявена с исковата молба. Намерил е, че присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 120 000 лева при цена на иска 100 000 евро е в противоречие със съдебната практика, в която е прието, че основният критерий при произнасяне по възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение, каквото е направено от „Юробанк България” АД, е този по чл.78, ал.5 ГПК – действителната правна и фактическа сложност на делото, съотнесена към цената на предоставената по него адвокатска защита. Позовал се е на практиката на СЕС и формираната въз основа на нея практика на ВКС, според която съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, установени в Наредба № 1/2004г., а те могат да служат единствено за ориентир, като от значение за определяне на цената на предоставените адвокатски услуги са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко, фактическата и правна сложност на делото. Изложил е съображения, че в случая производството пред въззивната инстанция се е развило в едно съдебно заседание без събиране на доказателства и делото на този етап от процеса не се отличава с особена фактическа и правна сложност, поради което е заключил, че претендираното адвокатско възнаграждение се явява прекомерно. Посочил е, че съгласно чл.36, ал.2 ЗАдв. размерът на адвокатското възнаграждение се определя с договор между адвоката и клиента, трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на ВАС размер за съответния вид работа. Изтъкнал е, че съгласно чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/20024г. за възнаграждения за адвокатска работа минималното адвокатско възнаграждение по първия предявен иск следва да бъде 15 117,31 лева, а съгласно чл.7, ал.2, т.4 по втория иск следва да бъде 3779,32 лева. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответника, че заплатените от него разноски за адвокатско възнаграждение следва да му бъдат присъдени в цялост предвид безспорно значимата фактическа и правна сложност на спора. Намерил е, че безспорно делото е усложнено фактически и правно, но положеният до този момент труд от процесуалния представител на въззиваемия е бил в първата инстанция и при етапа на разглеждане на делото не са налице обстоятелства, които да обосновават значителна фактическа и правна сложност - подаден е отговор на въззивната жалба и е проведено едно открито съдебно заседание, като по делото не са събирани каквито и да било доказателства. Изложил е и съображения за неоснователност на искането на ответника за съобразяване на пълния размер на вземанията, които са предявени частично в производството, при определяне на размера на адвокатското възнаграждение. Намерил е, че при споделяне на това становище би се стигнало до определяне на адвокатско възнаграждение съобразно пълния размер на вземането, а при последващо предявяване на остатъка от вземането ще може да бъде договорен и претендиран адвокатско възнаграждение върху тази останала част, което според въззивния съд не съответства на целта на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК. По тези съображения въззивният съд е изменил решението си в частта за разноските, като е намалил дължимите се на ответника разноски за заплатено адвокатско възнаграждение от 120 000 лева на 18 896,63 лева. Частната жалба е частично основателна. Неоснователни са оплакванията на частния жалбоподател за нищожност на обжалваното определение. Нищожен е съдебен акт, който не отговаря на изискванията за валидно решение или определение – такъв, който не е постановен от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, който не е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, който не е изготвен в писмена форма или не е подписан, в който волята на съда е изразена по начин, който поради абсолютната й неразбираемост не позволява да се изведе, дори и чрез тълкуване, нейното съдържание. Обжалваното определение е постановено от законен състав в рамките на правораздавателната компетентност на съда и в изискуемата форма. Волята на съда е ясно и разбираемо изразена. Неоснователен е доводът за нищожност на определението поради постановяването му в състав, различен от съдебния състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждане на делото, и без насрочване на открито съдебно заседание по искането по чл.248 ГПК. Изискването на чл. 235, ал. 1 ГПК се отнася за решенията по същество. Производството по чл. 248 ГПК по правило се развива без провеждане на открито заседание и не е предвидено изискване актът за изменение на решението в частта за разноските да е постановен от същия състав, който е постановил решението по делото. Във връзка с оплакването в частната жалба, че по реда на чл.248 ГПК въззивният съд недопустимо е приел различни правни и фактически съображения при определяне на дължимото според него възнаграждение за един адвокат, следва да се посочи, че в решението си въззивният съд е присъдил на ответника направените от него разноски за въззивната инстанция за заплатено възнаграждение за един адвокат, като не се е произнасял по възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на това възнаграждение и не е излагал съображения за съответствието му с фактическата и правната сложност на спора. Настоящият състав намира, че с оглед фактическата и правната сложност на спора във въззивната инстанция направеното възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на заплатеното от частния жалбоподател адвокатско възнаграждение в размер на 120 000 лева е основателно. Съобразно дадените разрешения с мотивите към т.3 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012г. по описа на ОСГТК на ВКС основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират, и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Прието е, че правилото на чл.78, ал.5 ГПК е израз на основното начало в гражданския процес за справедливост и достъп до правосъдие. Съгласно задължителното на основание чл.633 ГПК за съдилищата в Република България решение от 25.01.2024г. по дело С–438/2022 г. на Съда на Европейския съюз наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, в случая Наредба 1/2014 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, нарушава забраната на чл. 101, параграф 1 ДФЕС и националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална уредба, включително когато не е подписан договор. В този смисъл е и формирана трайна практика на ВКС /определение № 50015 от 16.02.2024г. по т. д. №1908/2022г. на ВКС, I т. о., определение № 931 от 21.03.2025г. по т.д. № 2282/2024г. та ВКС, I т.о. и др./, според която при произнасяне по искане по чл.78, ал.5 ГПК за намаляване на адвокатско възнаграждение поради прекомерност или по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА съдът не е обвързан от приетите в Наредба № 1 от 09.07.2004г. размери, които могат да служат само като ориентир за съда при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение. Тези размери, както и приетите за подобни случаи размери на възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда, като от значение следва да са следните критерии: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото. Настоящият състав съобразява, че предмет на въззивното производство е било постановено първоинстанционно решение за отхвърляне на предявените против ответника „ОББ“ АД, настоящ частен жалбоподател, осъдителни искове с цена 100 000 евро, основани на твърдения за претърпени от ищеца като единствен облигационер на описаната в исковата молба емисия облигации вреди в резултат на неизпълнение на задължения на ответника в качеството му на довереник на облигационерите. Пред въззивната инстанция е проведено едно открито съдебно заседание, не са събирани доказателства и процесуалният представител на ответника е представил отговор на въззивната жалба и писмена защита. Отговорът на въззивната жалба съдържа становище по релевираните във въззивната жалба оплаквания, а в представената писмена защита е направено обсъждане на събраните в първоинстанционното производство доказателства и установените въз основа на тях факти, както и са изложени съображения относно наличието на предпоставките на чл.49 ЗЗД, евентуално на чл.51, ал.2 ЗЗД за съпричиняване на вредите, и за погасяване на претенциите по давност. С оглед на това, като съобразява предмета на предявените искове, в това число подлежащите на установяване факти, събраните за установяването им доказателства, доводите и възраженията на страните, относимите материалноправни норми, както и предмета на въззивното производство, броя на проведените пред въззивната инстанция открити съдебни заседания, обема на осъществената от процесуалния представител на частния жалбоподател - ответник по предявения иск, защита, настоящият състав намира, че съответстващ на действителната фактическа и правна сложност на развилото се пред въззивната инстанция производство е размер на адвокатското възнаграждение за процесуално представителство пред тази инстанция в размер на 20 000 лева. Искането за присъждане на по-висок размер е неоснователно с оглед обстоятелството, че събирането на допустимите доказателства и установяването на релевантните факти е извършено в първоинстанционното производство, което е обусловило и по-малък обем на осъществената от процесуалния представител на ответника, настоящ частен жалбоподател, защита пред въззивната инстанция. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде отменено в частта, с която с което е изменено решение № 41 от 24.01.2025г. по в.т.д. № 763/2024г. на САС, ТО, 6 състав в частта относно разноските и е намален размерът на присъдените на „ОББ“ АД разноски за разликата над 18 896,63 лева до 20 000 лева, като искането за изменение на решението в тази част бъде оставено без уважение. В останалата му част обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение