Решение № 125 от 7.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5054/2013 г.

Решение № 125 от 7.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5054/2013 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Светла Бояджиева Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от К. К. Е. чрез адв. С. В. срещу решение № 1518 от 5.03.13 г., постановено по гр. дело № 337/13 г. на Софийски градски съд. С него е отменено решението от 9.10.12 г., с което Софийският районен съд е отказал да допълни решение № II-70-49/4.07.12 г. по гр. дело № 41 058/09 г. и делото е върнато на същия съд за постановяване на допълнително решение към основното решение по въпроса за трудовото възнаграждение, което К. К. Е. е получавал в периода 1.08.1986 г. - 15.08.1989 г. като изпълнителен директор на СД "О." гр. София. В частта, с която първоинстанционният съд е отказал да постанови допълнително решение и по въпроса за продължителността на работния ден в периода на установения трудов стаж, решението е оставено в сила. С определение № 106 от 23.01.14 г. състав на Четвърто г. о. на ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса: длъжен ли е съдът да се произнесе в диспозитива на решението си по отношение на продължителността на работния ден в периода на установения по реда на чл. 1 и сл. УУТССР (отм.) трудов стаж, като разрешен в противоречие с приложените влезли в сила решения на РС - Варна - от 27.03.09 г. по гр. дело № 3037/08 г.; решение № 2087/29.06.09 г.; решение от 15.03.10 г. по гр. дело № 13504/09 г.; решение от 9.11.10 г. по гр. дело № 8749/10 г.; решение № 34 от 29.06.11 г. по гр. дело № 90/11 г. на РС - Бяла; решение по гр. дело № 828/11 г. на РС - Ст. Загора, решение № 181 от 18.01.12 г. по гр. дело № 5486/11 г. на РС - Пловдив, решение № 105 от 14.04.11 г. по гр. дело № 34/11 г. на РС - Попово, в чиито диспозитиви се съдържа посочване на продължителността на работния ден - пълен 8-часов или ненормиран работен ден. Касационно обжалване на решението е допуснато и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос: длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по същество, след като констатира, че е неправилно решението на първоинстанционния съд, с което е отказал да допълни решението си, като разрешен в противоречие със задължителната практика - ТР № 1/2001 г. по гр. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС - т. 19. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради нарушение на материалния закон. Касаторът моли да бъде отменено в частта, с която СГС е върнал делото на първостепенния съд за постановяване на допълнително решение към основното решение № II-70-29/4.07.12 г. по гр. дело № 41058/2009 г. по въпроса за трудовото възнаграждение, което К. К. Е. е получавал в периода 1.08.1986 г. - 15.08.1989 г. като изпълнителен директор на [фирма] [населено място], както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която СРС е отказал да постанови допълнително решение по въпроса за продължителността на работния ден в периода на установения трудов стаж, и да бъде постановено ново решение за допълване на основното решение на СРС по отношение на полагането на труд при условията на 8-часов работен ден и размера на трудовото възнаграждение. Ответникът по жалбата Столично управление "Социално осигуряване" не заявява становище. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С обжалваното решение Софийският градски съд е приел, че позитивното решение по установителния иск по чл. 1, ал. 1 УУТССР (отм.) има за задължителен елемент и размера на получаваното от ищеца трудово възнаграждение като белег от значение за определяне съдържанието на правото на пенсиониране. Ето защо е счел, че основното решение е непълно, защото липсва произнасяне по този въпрос и е върнал делото на първостепенния съд за допълването му по реда на чл. 250 ГПК. Изложил е съображения, че съдът не дължи произнасяне в диспозитива относно продължителността на работния ден в рамките на установения трудов стаж при [фирма], тъй като след като с основното решение на ищеца е зачетен за трудов стаж целият посочен от него исков период на работа по трудов договор, това означава, че е възприето и неговото становище за трудов стаж при нормална продължителност на работното време през деня - 8-часов работен ден. За да отговори на въпроса: длъжен ли е съдът да се произнесе в диспозитива на решението си по отношение на продължителността на работния ден в периода на установения по реда на чл. 1 и сл. УУТССР (отм.) трудов стаж, ВКС съобрази следното: В чл. 5 УУТССР (отм.) и чл. 2 от Наредбата за прилагане на УУТССР (отм.) е уредено задължителното съдържание на исковата молба, като наред с другите обстоятелства ищецът е длъжен да посочи и продължителността на работния ден. След като ищецът е длъжен да посочи това обстоятелство в исковата молба, налага се изводът, че съдът също е длъжен да се произнесе по така заявеното обстоятелство в диспозитива на решението си. Продължителността на работния ден е един от съществените елементи на трудовото правоотношение между работника и работодателя, който е от значение при определяне на пенсионните права и следва да се съдържа в диспозитива на решението, постановено по реда на чл. 1 и сл. от Указа за установяване на трудов стаж по съдебен ред (отм.) С оглед разпоредбата на чл. 291, ал. 1 ГПК ВКС в настоящия си състав приема за правилна практиката, обективирана в посочените по-горе влезли в сила съдебни решения. Въпросът: длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по същество, след като констатира, че е неправилно решението на първоинстанционния съд, с което е отказал да допълни решението си, е разрешен в противоречие със задължителната практика - ТР № 1/2001 г. по гр. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС - т. 19, според която дейността на въззивната инстанция е решаваща, а не проверяваща. Правилата за обжалване на основното решение са приложими и при обжалване на допълнителното решение, поради което настоящият състав приема, че Софийският градски съд в нарушение на съдопроизводствените правила не се е произнесъл по молбата за допълване на решението по отношение на трудовото възнаграждение, което ищецът е получавал през периода на установения трудов стаж, а е постановил връщане на първоинстанционния съд. По основателността на касационната жалба: С оглед отговорите на поставените за разглеждане въпроси касационната жалба е ОСНОВАТЕЛНА. Неправилно въззивният съд е приел, че не се дължи произнасяне в диспозитива на решението по продължителността на работния ден на работния ден в периода на установения трудов стаж. Изложените съображения, че след като първостепенният съд е зачел за трудов стаж посочения от ищеца период на работа по трудов договор със СД "О." гр. София, той е възприел и неговото становище за нормална продължителност на работното време през деня на 8-часов работен ден, са несъстоятелни. Мотивите към решението не се ползват със сила на пресъдено нещо. Както бе посочено и по-горе, продължителността на работния ден е един от съществените елементи на трудовото правоотношение между ищеца и неговия работодател и следва изрично да бъде посочен в диспозитива на решението, тъй като е от значение за определяне на пенсионните му права - дали е работил на пълно или непълно работно време. След като основното решение има и такъв задължителен елемент, в случая същото е непълно и следва да бъде допълнено по реда на чл. 250, ал. 1 ГПК. По изложените съображения настоящият състав на IV г. о. на ВКС намира, че следва да отмени обжалваното решение на Софийски градски съд и да върне делото на същия съд за допълване на основното решение на първостепенния съд относно трудовото възнаграждение, което ищецът е получавал през периода 1.08.86 г. - 15.08.89 г. и относно продължителността на работното време за същия период. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за настоящата инстанция. Предвид на горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, IV г. о.