Определение № 47 от 19.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 594/2021 г.

Производството е по чл.307 ГПК. Образувано е по две молби за отмяна на влязлото в сила решение № 91 от 22.10.2020 г. по в. гр. д. № 4284/2019 г. на ВКС, I-во г. о., подадени от М. А. И. и А. М. И.. Молителите твърдят, че посоченото решение е постановено във втората фаза на съдебна делба, по която те са страни. С него съставът на ВКС е признал на другия съделител Н. Д. Б. правата на владелец на сградата, построена от него в съсобственото дворно място без валидно учредено право на строеж, поради което е осъдил молителите да му заплатят в съответствие с притежаваните от тях идеални части от съсобствеността съответно сумите от 39 625,75 лв. и 39 262,01 лв., представляващи части от увеличената стойност на имота в резултат на изграждане на сградата. Това решение обаче противоречи на решение № 205 от 06.10.2014 г. по гр. д. № 2399/2014 г., постановено от ВКС в първата фаза на делбата. Спорният въпрос в първата фаза е бил дали Н. Д. Б., който е извършил строителство на сградата въз основа на негодно заявление по чл.56, ал.3 З. /отм./, е имал качеството на неин владелец, съответно дали е могъл да придобие сградата, а и целия съсобствен имот по давност. Съставът на ВКС е приел, че заявлението по чл.56, ал.3 З. /отм./, което не изхожда от всички съсобственици, не представлява акт на открита демонстрация на завладяване на чуждите идеални части върху ограниченото вещно право, респ. върху построената сграда, т.е. не придава на Н. Б. качеството на владелец, а той е останал държател на идеалните части на останалите съсобственици. Според молителите е налице противоречие между двете решения на ВКС по въпроса в какво качество Н. Б. е извършил подобренията – като владелец на имота, или като съсобственик, който само държи частите на останалите съсобственици. Това сочи на основанието по чл.303, ал.1, т.4 ГПК. Ответникът в производството Н. Д. Б. оспорва молбите. Счита, че основанието по чл.303, ал.1, т.4 ГПК е способ за отмяна на неправилното от противоречивите решения по един и същ материалноправен спор, а настоящият случай не е такъв. Не са налице предпоставките на т.5 на ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк.д. № 7/2017 г. на ОСГК, което разглежда кога има идентичност в предмета на две дела, даваща основание за отмяна по чл.303, ал.1, т.4 ГПК. Настоящият случай не осъществява изискванията за отмяна по чл.303, ал.1, т.4 ГПК, тъй като едното решение има за предмет само въпроса за наличието на съсобственост и произтичащото от това потестативно право на делба и този предмет не се включва в предмета на делото във втората фаза. Извън обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението от първата фаза са преюдициалните правоотношения между същите страни. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, счита молбите за процесуално допустими. Те са подадени в срока по чл.305, ал.1, т.4 ГПК, от надлежни страни, имат необходимото съдържание, внесени са дължимите държавни такси и молбите са вписани. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,