Определение № 647 от 23.01.2025 г. на ВАС по адм. д. № 620/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 - чл. 236 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на С. Г., гражданин на Руската Федерация, подадена чрез упълномощен адв. Г. Мишев, против определение № 18191 от 27.09.2024 г., постановено от Административен съд – София - град, Първо отделение, 63 състав, по адм. д. № 6380/2024 г. Частният жалбоподател оспорва извода на първоинстанционния съд за процесуална недопустимост на обжалването на процесния отказ за издаване на виза тип "D". Счита, че съдът погрешно е приложил нормата на чл. 10а,, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, без да съобрази, че в жалбата били изложени съображения за засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека /ЕКПЧ/, доколкото в т. 3 от жалбата е посочено възпрепятстване на личните и семейните права на индивидите. Изразява становище за неправилно заключение на първостепенния съд, че жалбоподателят няма право да се позовава на ЕКПЧ, защото не е гражданин на страна - членка на Съвета на Европа, а същият има статут на пребиваващ в Република Грузия, която е член на Съвета на Европа. Претендира отмяна на обжалваното определение, като незаконосъобразно постановено. По делото не е постъпил писмен отговор по реда на чл. 232 АПК. Като прецени данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира частната жалба на С. Г. за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в преклузивния срок, визиран в чл. 230 АПК. Разгледана по същество частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното определение № 18191 от 27.09.2024 г. е оставена без разглеждане жалбата на С. Г., гражданин на Руска Федерация, срещу Отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване, вид "D " за Република България от 07.06.2024 г. на втори секретар, завеждащ Консулска служба, Посолство на Република България, Тбилиси, Грузия и е прекратено производството по адм. дело № 6380/2024 г. За да достигне до този резултат решаващият състав на Административен съд - София - град се е позовал на нормата на чл. 159, т. 1 АПК и е приел, че в конкретната хипотеза се оспорва отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване, вид "D", по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ. В мотивите на оспорения съдебен акт е обсъдено приложението на разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ, по силата на която отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека. Първостепенният съд е констатирал, че в жалбата формално е посочено, че отказът е незаконосъобразен, на основание чл. 146, т. 3, т. 4 и т. 5 АПК, във връзка с Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКПЧ/, но действителни аргументи и доказателства за нарушения на ЕКПЧ, не се твърдят, не са изложени и не са приложени по делото. Всички основания, сочени от жалбоподателя са в действителност за нарушение на норми от националното законодателство, както и бланкетно посочени и цитирани норми на ЕКПЧ. От друга страна първоинстанционният съд е установил, че нормативният текст на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ е относим спрямо лица, граждани на държави, които са членове на Съвета на Европа и в този смисъл са носители на права, гарантирани по ЕКПЧ. В тази връзка е отразено, че безспорно жалбоподателят е гражданин на Руската Федерация, която към датата на издаването на оспорения акт и към датата на депозиране на жалбата е с прекратено членство и не е държава- членка. От тук е изведено заключение за процесуална недопустимост на обжалването на основание чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ, във връзка с чл. 159, т.1 АПК. Според настоящия съдебен състав обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи отменителни основания. Това е така, защото първоинстанционният съд точно е констатирал, че е сезиран с жалба, която е предявена срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване, вид "D" за Република България от 07.06.2024 г., издаден от втори секретар, завеждащ Консулска служба, Посолство на Република България в Тбилиси, Грузия. В гореописаната жалба не са съдържа нито едно позоваване на нарушения на ЕКПЧ, а са изложени подробни оплаквания за нарушения на производствените правила при издаване на атакувания акт, за нарушения на материалния закон - ЗЧРБ, както и за несъответствие с целта на този закон. Едва в допълнителна молба от 20.08. 2024г., след дадено указание от съда, жалбоподателят е посочил, че се позовава на ЕКПЧ, понеже с процесния отказ са нарушени неговите права по ЕКПЧ в нейната цялост, и конкретно - по чл. 8 - правото на личен и семеен живот, правото по чл. 9 - на свобода на мисълта, по чл. 13 - на ефективни правни средства за защита и по чл. 14 - правото на недискриминация. При тези данни тричленният съдебен състав намира, че първостепенният съд правилно е тълкувал и приложил нормата на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ, защото в първоначалната жалба, с която е сезиран съда и която очертава пределите на предмета на правния спор, не е инвокирано нито едно негово твърдение за наличие на нарушение на ЕКПЧ при издаване на оспорения отказ. Едва в последващата молба за първи път жалбоподателят се позовава на визираната конвенция, но следва да се има предвид, че новото основание, въведено от жалбоподателя е релевирано след изтичане на законния преклузивен 14 - дневен срок за обжалване. От съществено значение в случая е и обстоятелството, че в молбата от 20.08. 2024г., оспорващият декларативно е възпроизвел разпоредби от ЕКПЧ, без да уточни и конкретизира по какъв точно начин атакуваният отказ ограничава неговия личен и семеен живот, го лишава от свобода на мисълта, от средства за ефикасна защита или го дискриминира. Ето защо първостепенният съд е извел верен извод, че позоваването на жалбоподателя на ЕКПЧ е бланкетно и общо формулирано, защото не е свързано по никакъв начин с конкретните фактически обстоятелства, описани от него в жалбата, по която е образувано делото. Освен това настоящият съдебен състав изцяло споделя становището на решаващия състав на Административен съд - София - град относно липсата на основание за прилагане на ЕКПЧ спрямо С. Г.. Правилно е установено, че жалбоподателят е роден в Руската Федерация и е гражданин на Руската Федерация, поради което същият е извън приложното поле на ЕКПЧ. В случая не е спорно обстоятелството, че на 16.03.2022 г. Комитетът на министрите на Съвета на Европа е гласувал решение за изключването на Руската федерация от организацията, като ден по- рано Парламентарната асамблея на Съвета на Европа е гласувала единодушно за изключването на Руската Федерация. На 22 март 2022 г. Европейският съд по правата на човека е приел резолюция относно последиците от прекратяването на членството на Руската федерация в Съвета на Европа в светлината на член 58 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, с която определя 16.09.2022 г. за датата, от която Руската федерация ефективно престава да бъде високодоговаряща страна по ЕКПЧ. С оглед на това е обосновано заключението на първостепенния съд, че жалбоподателят в качеството му на руски гражданин не следва да се ползва от горепосочената конвенция. Фактът, че е пребиваващ в Република Грузия не променя този законосъобразен извод, доколкото оспорващото лице безспорно е останало руски гражданин към момента на издаване на процесния отказ, както и към датата на постановяване на оспорения съдебен акт. По изложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че обжалваното определение не страда от инвокираните с частната жалба пороци, което налага отхвърлянето й като неоснователна. На основание на горното и на чл. 236 във връзка с чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,