Определение № 6595 от 16.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5523/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на М. В. Г. срещу Определение № 4649/21.04.2026 г. на Административен съд (АС) – Пловдив, постановено по адм. дело № 685/2026 г. С обжалваното определение е оставена без разглеждане жалбата на М. В. Г. срещу отказ на „АПС България“ ЕАД да предостави информация за обработваните лични данни ведно с копие на носителите на тези лични данни и е прекратено производството по делото. Частният жалбоподател счита, че обжалваното определение е неправилно – постановено при неправилно приложение на материалния и процесуалния закон. Излага подробни съображения в подкрепа на становището си, че е налице годен предмет на съдебен контрол, че съдът неправилно е смесил допустимостта на жалбата с основателността ѝ, че неправилно е приложен чл. 37б от Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД), че са нарушени чл. 12 и чл. 15 от Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 г. относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/EО (Общ регламент относно защитата на данните), наричан за краткост „Регламент (ЕС) 2016/679“, че съдът неправилно е приел, че не може да възникне мълчалив или изричен отказ, че е обезсмислил чл. 39 ЗЗЛД. Моли обжалваното определение да се отмени и делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия. Претендира разноски за настоящата инстанция и адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата (ЗА) за осъществената от адв. Паров безплатна адвокатска защита. Представя списък на разноските. Ответникът по частната жалба – „АПС България“ ЕАД оспорва същата по съображения изложени в писмен отговор. Моли обжалваното определение да бъде оставено в сила. Ответникът се представлява от юрк. Тихолов. Върховният административен съд, състав на пето отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното определение АС – Пловдив е установил, че със заявление от 13.02.2026 г. М. Г. е поискала от управителя на „АПС България“ ЕАД да й бъде предоставена информация на какво основание се обработват личните й данни, предвид посочените от администратора цели на обработването, начина на обработването им, като й бъдат предоставени копия от всички носители на личните й данни (договори, стандартни европейски формуляри, платежни нареждания, в които са отразени лични данни) и копия на всички сключени между М. В. Г. и „АПС България“ ЕАД договори за потребителски кредит в периода от 2023 г. до 2026 г. и всички документи, съпътващи цесията. Посочен е административен адрес за получаване на копията от договорите. С писмо от 23.02.2026 г. длъжностно лице по защита на личните данни в дружеството е отговорило на М. Г., че съгласно чл. 37б, ал. 1 ЗЗЛД дружеството е определило три начина на подаване на заявления за упражняване на правата по чл. 15 – 22 от Регламент (ЕС) 2016/679, че нито един от тези начини не е бил спазен при подаване на нейното заявление, поради което от страна на дружеството не може да бъде установена несъмнено самоличността на лицето, подало заявлението. Затова М. Г. е приканена да подадено ново заявление по определените от администратора начини, което ще направи възможно администраторът да се увери, че заявлението е подписано от лицето, което има право да получи достъп до данните. При така установеното от фактическа страна решаващият съд от правна страна е приел, че в случая не е направено надлежно сезиране на администратора на лични данни. Посочил е, че жалбоподателката не е спазила нито един от тези начини, за което своевременно е била уведомена с писмото от 23.02.2026 г. да отстрани нередовностите и да подаде ново заявление, което тя не е сторила. Поради това е приел, че писмото от 23.02.2026 г. не представлява изричен отказ по смисъла на чл. 21 АПК, не е волеизявление на длъжностното лице по защита на личните данни, а представлява единствено указание към заявителя за отстраняване на нередовности и надлежно упражняване на правата по чл. 15 – чл. 22 от Регламент (ЕС) 2016/679. Изложил е и съображения, че след като не е налице надлежно подадено заявление, не е налице също мълчалив отказ по смисъла на чл. 21 АПК който да подлежи на обжалване. Определението е правилно. Правилен е изводът на съда, че оспореното писмо от 23.02.2026 г. не представлява изричен отказ по смисъла на чл. 21 АПК, поради което не подлежи на обжалване. В разпоредбата на чл. 37б ЗЗЛД са посочени начините, по които субект на данни може да упражни правата по чл. 15 – 22 от Регламент (ЕС) 2016/679. В чл. 37, ал. 1 ЗЗЛД е предвидено, че това може да стане чрез писмено заявление до администратора на лични данни или по друг определен от администратора начин. В ал. 2 и ал. 3 на чл. 37 с. з. са определени и други начини, по които може да се подаде заявление до администратора на лични данни. Разпоредбите изискват да може да бъде идентифицирано лицето, което подава заявление за упражняване на права по чл. 15 – 22 от Регламент (ЕС) 2016/679. В случая М. Г. е подала писмено заявление, което е изпратила по пощата. Администраторът на лични данни е въвел изисквания при подаване на писмено заявление при упражняване на правата по чл. 15 – 22 от Регламент (ЕС) 2016/679 с цел идентификация на заявителя, предвид съображение 64 и чл. 11, § 2 от Регламент (ЕС) 2016/679, за които е уведомил заявителя с обжалваното писмо от 23.02.2026. Поради това то следва да се разглежда като указание по чл. 30, ал. 2 АПК към заявителя за подаване на заявлението по начин, по който да може да бъде идентифициран, а не като отказ да се разгледа подаденото заявление. Условие за упражняване правата на физическо лице - субект на данни по смисъла на Регламент (ЕС) 2016/679, включително при подаване искане по чл. 15-21 ОРЗД, е изясняване самоличността на субекта на данни от администратора пред когото е направено искането. Оспореното писмо представлява именно израз на подобно действие. Дали тази информация е била необходима е въпрос, който би имал значение в зависимост от последващите действия на двете страни в правоотношението, но не и обуславя обжалваемост на междинния акт в процедурата. Оспореното определение съответства на закона и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, пето отделение