Определение № 3445 от 23.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2572/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. Г. П. против определение №2187 от 23.04.2026 г., постановено по гр.д №3911 по описа за 2025 г. на IV ГО на ВКС, с което е изменено определение № 4757 от 21.10.2025 г. в частта за разноските, с която В. К. П. е осъден да заплати на Д. Г. П. 6 000 лв. адвокатско възнаграждение и това възнаграждение е намалено на 434,60 евро. Частният жалбоподател твърди, че определението е недопустимо, тъй като исканията за изменение в частта за разноските и за намаляване на адвокатското възнаграждение не са повдигнати своевременно. Счита, че по същество определението е и неправилно, понеже първоначално присъденото адвокатско възнаграждение съответства на правната и фактическа сложност на делото и не е следва да се намалява. Моли обжалваното определение да бъде обезсилено или да бъде отменено и искането за изменение на определението в частта за разноските да бъде оставено без уважение. В. К. П. оспорва частната жалба и моли обжалваното определение да бъде потвърдено. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становищата на страните и съдържанието на молбата за отмяна, приема следното: С определение № 4757 от 21.10.2925 г. по гр. д. № 3911 по описа за 2025 на IV ГО на ВКС, потвърдено с определение № 96 от 12.01.2026 г. по ч. гр. д. № 4738 по описа за 2025 г. на III ГО на ВКС, е оставена без разглеждане молбата на В. К. П. за отмяна на влязлото в сила решение № 6488 от 26.11.2024 г. по гр. д. № 11922 по описа за 2024 г. на Софийския градски съд за връщане на детето А. В. П. в държавата по обичайното местопребиваване, като производството е прекратено. Молителят е осъден да заплати на ответницата по молбата 6 000 лв. разноски, представляваща адвокатско възнаграждение за отговора на молбата. В подадената срещу прекратителното определение частна жалба В. К. П. е оспорил присъдените разноски със съображението, че адвокатското възнаграждение е прекомерно. Съставът на ВКС е приел, че това оспорване представлява искане за изменение на определението в частта за разноските и възражението за прекомерност е своевременно повдигнато, тъй като молбата за присъждане на разноските се съдържа в отговора, препис от който не се връчва на молителя и делото не е внасяно за разглеждане в открито съдебно заседание. Счел е, че това възражение е основателно, съобразявайки критериите по чл.36, ал.3 от Закона за адвокатурата, към които препраща чл.78, ал.5 от ГПК. Преценил е, че производството по делото за отмяна на влязлото в сила съдебно решение се е развило само във фазата си по чл.307, ал.1 от ГПК-без провеждане на открито съдебно заседание, това производство се характеризира с ниска фактическа и правна сложност. Констатирал е, че осъществената защита се изчерпва единствено в изготвянето и подаването на отговора на молбата, в която има доводи само за нейната неоснователност, а адвокатът е бил запознат с делото още в исковото производство. Ето защо е счел за неоснователни доводите на ответницата, че била осъществена значителна по обем работа по подготовката на отговора, както и че именно в резултат на осъществената защита съдът е приел молбата за недопустима, поради което е намалил присъденото адвокатско възнаграждение от 6 000 лв. на 434,60 евро. Определението на състава на ВКС е постановено по молба за изменение в частта за разноските, съдържаща се в частната жалба и подадена в срока по чл.248, ал.1 от ГПК. Възражението за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение също е своевременно формулирано в първия възможен момент-когато страната е узнала какъв е неговият претендиран размер. Ето защо обжалваното определение е допустимо и не може да бъде обезсилено. По същество определението е правилно, тъй като съставът на ВКС е съобразил критериите, по които се определя фактическата и правна сложност на делото. Несъстоятелен е доводът на частния жалбоподател, че се касае за значителна правна сложност на защитата, тъй като решението, чиято отмяна се иска, е постановено по реда на Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 1980 г. Молбата за отмяна и съответно нейната допустимост са основани единствено на наличието или липсата на предпоставките по чл.303, ал.1 от ГПК и от значение за защитата са само познанията в областта на вътрешното процесуално гражданско право. По тези съображения настоящата инстанция приема, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение