Определение № 2759 от 30.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1813/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на М. Д. Д. срещу определение № 730 от 17.02.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 151/2025 г. по описа на ВКС, II г. о., в частта, с която е оставена без разглеждане частната касационна жалба на жалбоподателя против определение № 18528 от 18.11.2024 г. по в. ч. гр. д. № 11135/2023 г. на Софийския градски съд в частта, с която е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 24451 от 12.07.2023 г. по гр. д. № 38575/2023 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлено искането му за допускане на обезпечение на предявените от него искове. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, поради което иска отмяната му. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. За да постанови обжалвания резултат съставът на ВКС е приел, че определението на въззивния съд, с което е потвърдено недопускането на обезпечение на предявения иск, не подлежи на касационно обжалване, тъй като съгласно ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС определенията на съда по обезпечаване на иска подлежат на двуинстанционно разглеждане. С изменението на чл. 396, ал. 2 ГПК /ДВ, бр. 100/2010 г./ е прието, че ако въззивният съд допусне обезпечението, определението му подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Следователно, касационно обжалване е допустимо само когато въззивният съд за първи път уважи молбата за допускане на обезпечение. Тъй като настоящият случай не е такъв, подадената частна касационна жалба срещу тази част от определението на Софийския градски съд е прието за недопустима. Върховният касационен съд, II г. о., преценявайки данните по делото, намира следното: Обжалваното определение е правилно. Съгласно изричната норма на чл. 396, ал. 2 ГПК на касационно обжалване подлежи единствено определението, с което въззивният съд е допуснал исканото обезпечение за първи път, т.е. когато е отменил отказа на първоинстанционния съд да уважи молбата за допускане на обезпечение и е допуснал същото. Целта на това законодателно разрешение, въведено с изменението на посочената разпоредба през 2010 г., е да се осигури възможност на ответника за защита срещу допуснатото обезпечение чрез обжалването му, от каквато защита същият би бил лишен при допускане на обезпечението от въззивната инстанция с оглед приетото в ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, че определенията по обезпечение на иска подлежат на двуинстанционно разглеждане. В настоящата хипотезата, при която искането за допускане на обезпечение е оставено без уважение от първата инстанция и нейното определение е потвърдено от въззивния съд, за ищеца двуинстанционното разглеждане е изчерпано и не съществува възможност за обжалване на въззивното определение пред ВКС. По изложените съображения определението в обжалваната му част следва да бъде потвърдено. С оглед обстоятелството, че производството по делото е образувано без жалбоподателят да е заплатил дължимата държавна такса в размер на 15 лв. съгласно чл. 19 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, същата следва да бъде събрана по реда на чл. 77 ГПК. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,