Решение № 2163 от 24.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11694/2025 г.

Производството е по гл. ХІІ от АПК във вр. с чл. 160, ал. 7 от ДОПК. Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ София срещу решение № 1323/30.10.2024 г. на Административен съд София област (АССО) по адм.д. № 335 по описа за 2024 г., с което е отменен ревизионен акт /РА/ № Р-22002323001433-091-001/18.10.2023 г., издаден от органи по приходите в ТД на НАП София. Касаторът заявява общо трите категории основания за неправилност на решението по чл. 209, т. 3 АПК. Сочи опущения на съда в преценката на доказателствените средства и оспорва правните му изводи. Според него инстанцията по същество не е взела предвид предмета на фактурите, по които с РА е отказано право на приспадане на данъчен кредит и не е съобразила отликата в предпоставките на данъчното предимство при документирано авансово плащане и доставка на услуга, както и липсата на доказателства за извършено плащане от получателя и за извършване на услуга от доставчика. Изразява убеждение, че отсъствието на възможност за изпълнение на услугата от доставчика засяга убедителността на доказването на доставката ѝ. Сочи практика на СЕС за конкретни хипотеза на данъчна измама. Иска отмяна на решението и отхвърляне на оспорването срещу РА. Претендира деловодни разноски. Ответникът по касация „Мариус трейд“ ЕООД отрича основателността на касационната жалба. Иска присъждане на разноски за касационното съдебно производство. Заключението на прокурора от Върховната касационна прокуратура е за основателност на жалбата. След обсъждане на касационните доводи и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, съдът прие следното: С оспорения пред АССО ревизионен акт са установени в тежест на „Мариус трейд“ ЕООД задължения за ДДС за внасяне в размер 2 421.75 лева и за лихви за забава в размер 180.04 лева в резултат на извършена корекция на декларираните от задълженото лице резултати по ЗДДС в данъчни периоди м. 01 и 02.2023 г. Съдържанието на корекцията е определянето на данък за внасяне вместо декларирания данък за възстановяване в размер 67 427.72 лева, а основанието ѝ – отказът на органите по приходите да признаят упражнено в тези данъчни периоди право на приспадане на данъчен кредит в общ размер 70 000 лева по 3 бр. фактури, издадени от „Бо и Бо“ ЕООД с предмет „плащане по договор“. Според органите по приходите е осъществено формалното условие на чл. 71, ал. 1 ЗДДС (има се предвид чл. 71, т. 1 ЗДДС), но не е материалните условия на чл. 68, ал. 1, т. 1 ЗДДС. Прието е, че не е доказано престирането на услуги по договора на РЛ с доставчика му, както и извършването на плащане по договора. С първоинстанционното решение е отменен РА. По установяванията на първостепенния съд между жалбоподателя и „Бо и Бо“ ЕООД е сключен договор от 20.12.2022 г., с който на изпълнителя са възложени строителни работи срещу възнаграждение в размер 400 000 лева, като СМР трябва да приключат до 31.12.2023 г. и да се предадат с приемо-предавателен протокол. Съдът е ценил заключение на ССЕ за констатация, че счетоводството на „Мариус трейд“ ЕООД е водено редовно. Според инстанцията по същество страните по доставите са регистрирани за целите на ДДС към момента на издаването на фактурите, а получателят е водил редовно счетоводство и следва да приспадне данъчен кредит по фактурираните доставки. Не било установено жалбоподателят да е участвал в данъчна измама. От практиката на СЕС следвало, че фактурата е „достатъчен документ“, за да се обоснове право на данъчен кредит, а отричането му се допускало при доказано участие в данъчна измама. Според съда от писмените доказателства се установявало действителното извършване на услугите по фактурите от посочените дружества, както и използването на полученото за независимата икономическа дейност на жалбоподателя. Представени били убедителни доказателства за кадровата обезпеченост на доставчиците. Отдадено е правно значение на поведението на ревизираното лице при преценката за ползваното от него данъчна предимство – плащането на доставките, начисляването и декларирането на ДДС по тях, влагането и използването на полученото по фактурите за независимата икономическа дейност. Тези факти се доказвали със заключението на ССЕ, а това изключвало данъчната измама. Решението е неправилно. Първостепенният съд неправилно е определил предмета на доказване, формирането на вътрешното му убеждение e опорочено, а правните му изводи противоречат на материалния закон. Съдът не е възприел корелацията между спора за правото на приспадане на данъчен кредит и този за съществуването на установените с РА публични задължения, респ. за законосъобразността на утежняващия административен акт. Тази връзка следва пряко от разпоредбата на чл. 88 ЗДДС, тъй като резултатът за данъчния период е функция на съотношението между сумата на изискуемия от ДЗЛ данък за периода и общата сума на данъчния кредит. Редуцирането на сумата на данъчния кредит при отречено от администрацията право на приспадане, упражнено в съответния данъчен период, има за последица намаляване на данъка за възстановяване, установяване на данък за внасяне вместо деклариран данък за възстановяване или по-голям от декларирания данък за внасяне. Несъмнено получаването на стоките/услугите по облагаемите доставки и използването на стоките/услугите за независимата икономическа дейност на ДЗЛ са част от пораждащия правото на приспадане на данъчен кредит фактически състав /вж. чл. 68, ал. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС/ и като релевантни за съществуването на спорното правоотношение факти са предмет на доказване – чл. 153 ГПК. При действието на чл. 154, ал. 1 ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК в тежест на ДЗЛ е да установи несъмнено осъществяването на пораждащия данъчното предимство фактически състав. Това доказване е главно, а не насрещно и следва да е пълно. Дължимо е отграничаването на доказателствената тежест за издателя на утежняващия административен акт за установяване на фактическите основания за издаването му по чл. 170, ал. 1 АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. Въведеното с РА твърдение за съществуване на публични задължения е иманентно свързано с правното отричане на заявеното от ДЗЛ данъчно предимство заради ефекта на данъчния кредит върху резултатите по данъчни периоди по ЗДДС /вж. чл. 88 от закона/. Притежаването от ДЗЛ на редовна от външна страна фактура е формално условие за възникване на правото му на приспадане на данъчен кредит (вж. чл. 71, т. 1 ЗДДС и т. 26 от Решението на Съда по дело С-281/20). „Мариус трейд“ ООД е ползвало данъчно предимство по три фактури, в които документираната стопанска операция е „плащане по договор“, а не доставка на стока или услуга (съобр. чл. 6, ал. 1, т. 4 ЗСч и чл. 1114, ал. 1, т.т. 9 и 10 ЗДДС). Осъществяването на документираната операция е предмет на доказване, доколкото тя, а не друга, за която не е съставен или представен данъчен документ, е елемент на фактически състав, с чието осъществяване ДЗЛ обвързва благоприятните за себе си правни последици (вж. чл. 153 ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК). Дали отразеният във фактурата факт е юридически факт, от който настъпват тези последици е в обхвата на преценката на съда по съществото на спора. Плащането е елемент от пораждащия правото на приспадане на данъчен кредит фактически състав, когато е обвързано с конкретна облагаема доставка и предхожда настъпването на данъчното събитие по нея (съобр. чл. 25, ал. 7 и чл. 68, ал. 1, т. 2 ЗДДС и т. 28 от решението на Съда по дело С-549/11). В хипотезата на авансово плащане данъкът става изискуем при получаване на плащането, като се приема, че данъкът е включен в размера на плащането. Не съществува информационен източник за извършено от „Мариус трейд“ ЕООД плащане на сумите по фактурите. Фактическият извод на съда в обратния смисъл е формиран в противоречие с правилата на чл. 12 и чл. 236, ал. 2 ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. Без да е получено плащането за доставчика не възниква задължението по чл. 25, ал. 6, т. 1 ЗДДС да го начисли. Не възниква право на приспадане на данъчен кредит за данък, който е начислен неправомерно – чл. 70, ал. 5 ЗДДС. Договорът от 20.12.2022 г. не е за периодично или непрекъснато изпълнение и не е уговорено плащане за периоди. Затова е недължимо обсъждане на възникването на данъчно събитие в хипотезата на чл. 25, ал. 4 ЗДДС. Доколкото обсъжданите фактури не документират доставка на услуги включването от съда на осъществяването на услуги в предмета на доказване е в противоречие с процесуалния закон (чл. 153 ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК), а установяването му за тези факти не се основава на преценка на доказателствата - чл. 12 и чл. 236, ал. 2 ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. Дължима е отмяна на обжалваното съдебно решение и отхвърляне на оспорването срещу РА. При този изход на спора на Националната агенция за приходите (арг. от § 1, т. 6 от ДР на АПК) се следват деловодни разноски в общ размер 6 434.51 евро, от които 28.63 евро платена държавна такса за касационното оспорване и юрисконсултско възнаграждение в размер 3 202.94 евро за всяка съдебна инстанция на основание чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 и чл. 8, ал. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 7 от ДОПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение