Определение № 50409 от 20.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1048/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ю. Л. М., чрез пълномощника й адвокат Е. Д.-В., против решение № 86 от 15.10.2021 г., постановено по гр. д. № 283 по описа за 2021 г. на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 376 от 24.11.2020 г. по гр. д. № 1838/2019 г. на Окръжен съд - Бургас за отхвърляне на предявения от Ю. Л. М. против Т. Г. Г. установителен иск за собственост на основание давностно владение от 17.03.2009 г. по отношение на ателие № 6 на четвъртия етаж от жилищната сграда в [населено място], [улица] евентуален иск, предявен против Т. Г. Г. и „Терастрой“ ООД, гр. Бургас с правно основание чл. 135 ЗЗД за прогласяване за относително недействителен спрямо нея на сключения от ответниците договор, обективиран в нотариален акт за продажба № 156, том ІІ, рег. № 2187, дело 250 от 2010 г., вписан в вх. рег. № 805 от 19.04.2010 г. на Служба по вписванията - Айтос, акт № 82, том ІІІ, дело № 380/2010 г. Т. Г. Г. е подал чрез пълномощника си адвокат Х. Х. писмен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Апелативният съд е констатирал, че в исковата молба ищцата основава заявения способ за придобиване на собствеността – придобивна давност – на твърденията за непрекъснато до момента владение на процесния имот, започнало на 17.03.2009 г. по силата на предварителен договор за покупко-продажба от същата дата и анекс към него от 2011 г. Приел е за установено, че с договора от 2009 г. „Терастрой“ ООД, гр. Бургас се е задължило да продаде, а Ю. М. се е задължила да купи имота за сумата от 48 000 лв., платима, както следва: първа вноска от 1000 лв. при подписване на договора /отразено е, че договорът служи за разписка в тази част/, втора вноска 5 000 лв., трета вноска 16 000 лв. и четвърта вноска 16 000 лв., платими до 31.12.2011 г. Сключването на окончателен договор в нотариална форма е договорено да се извърши в двумесечен срок след получаване на акт 16 /разрешение за ползване на сградата/, но не по-късно от 31.12.2014 г., като предварителният договор е в сила до издаване на акт № 16 на сградата, описана в договора (чл. 3.3). Съгласно чл. 5.4, продавачът се е задължил да предаде на купувача владението на имота веднага при подписване на договора, а според чл. 6.6, ако продавачът в срок до 31.12.2014 г. продаде имота на трето лице, сделката се счита за развалена като се дължи връщане на платената цена, както и неустойка от 10 000 лв. Отразено е в чл. 7.1, че в деня на подписване на предварителния договор продавачът е предал на купувача владението на имота, предмет на договора - и владение върху правото на строеж в идеалните части за същия, с право на купувача да извършва довършителни работи. Страните са се задължили да подпишат анекс, в който да посочат точните дати за плащане на вноските по продажната цена, както и да подпишат приемно-предавателен протокол, като неразделна част от договора. На 10.11.2009 г. е издаден акт образец 14 за приемане на конструкцията на строежа и е разрешено изпълнението на довършителните работи. С нотариален акт № 156 от 19.04.2010 г. на нотариус рег. № *, „Терастрой“ ООД, чрез управителя Ф. Г. Ф., е продал на Т. Г. Г. процесното ателие за сумата от 18 000 лв. С нотариален акт № 160 от 03.05.2010 г. на нотариус с рег. № *, за обезпечение на предоставен от „ПроКредит Банк България“ АД банков кредит от 20 000 евро на солидарните длъжници „Ганев“ ЕООД, Т. Г. Г. и Д. П. А., Т. Г. е учредил в полза на банката договорна ипотека върху процесния имот, вписана на 03.05.2010 г., а на 18.03.2014 г. е вписана възбрана върху имота в полза на банката. С постановление от 11.09.2019 г. е прекратено изпълнително дело № 98/2014 г. на ЧСИ рег. № *, образувано по изпълнителен лист от 21.01.2014 г., издаден на основание заповед за незабавно изпълнение по гр. д. № 213/2014 г. на РС-Бургас срещу ипотекарните длъжници, осъдени да заплатят парично задължение на банката, Съдът е приел, че документа, приложен към исковата молба и посочен в нея като „анекс“ от 2011 г., е озаглавен „предварителен договор за покупко-продажба на вещни права и договор за строителство“ от 28.03.2011 г. и има съдържанието на отделен нов договор (съобразно чл. 6.6 от договора от 2009 г., след извършената продажба на третото лице Г., първият предварителен договор е прекратен), съгласно който страните се съгласяват да извършат всичко необходимо за отчуждаване от страна на предварителния продавач „Терастрой“ ООД, респективно придобиване от предварителния купувач Ю. М., собствеността върху процесното ателие. Договорено е възлагане от страна на предварителния купувач, респективно изпълнение от страна на предварителния продавач на изграждане /строителство/ на самостоятелния обект, предмет на договора, в степенна завършеност на същия и общите части на сградата, както и предаване владението върху обекта след издаване на акт образец 16 при подписване на окончателния договор. Цената по въпросния договор е в размер на 47 000 лв., платими на три вноски - 15 000, 16 000 и 16 000, без фиксиран срок. Срокът за изпълнение на договорените СМР е 20 месеца от датата на издаване на строителна линия. В дена на сключване на втория договор на 28.03.2011 г. е платена вноска от цената 15 000 лв., на 04.07.2011 г. 16 000 лв., на 26.09.2011 г. 7 000 лв. и на 13.12.2011 г. 9 000 лв., за което по делото са представени квитанции. Между „Терастрой“ ООД и Ю. М. на 03.09.2012 г. е сключен и анекс към предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, с който изменят предварителния договор от 17.03.2009 г. в смисъл, че отпадат уговорените срокове за сключване на окончателен договор за прехвърляне на собствеността, като окончателната продажба следва да се извърши не по-късно от десет месеца след издаване на акт образец 16. В декларация от 27.02.2015 г. и в споразумение от 30.01.2015 г. „Терастрой“ ООД, чрез управителя Ф. Ф., е признал дълг към кредитора си Ю. М. от 48 000 лв., платени на вноски по предварителния договор от 17.03.2009 г., който дълг е обещал да изплати изцяло в случай, че не сключи окончателен договор и не прехвърли собствеността на описания имот. На 02.11.2017 г. е подписан акт образец 15 за установяване годността за приемане на строежа, където като собственик на процесното ателие е записан и е положил подпис Т. Г., последвано от издаване на удостоверение № 29/06.12.2018 г. за въвеждане в експлоатация на строежа. Пред първата инстанция са дадени обяснения по реда на чл.176 ГПК от Ф. Ф., който признава предявените искове. Твърди, че актовете за процесната сграда ги „нагласявал“ - не в момента, когато е построен съответният етап, а по свое усмотрение, каквато била практиката в онези години да се работи бързо и накрая да се прави комисия и да се актува сградата. Още не било издадено строителното разрешение, когато бил изкопал и залял основите. Когато сключил договора с Ю., сградата била построена на груб строеж. Не сключил окончателен договор, защото имал кредит съм Банка ДСК и Т. Г. бил запорирал цялата сграда. С него били приятели и се уговорили той да изтегли кредит, да даде цялата заемна сума на Ф., за да довърши сградата, след което да върне апартамента на фирмата, която да сключи окончателен договор с Ю.. Прехвърлил апартамента и след два дни кредитът бил одобрен. После Г. заявил, че и на него му трябват пари и си поделили сумата, като двамата погасявали кредита. Ф. изпаднал в затруднение и се стигнало до принудителното изпълнение при ЧСИ, в хода на което остатъкът от задължението било погасено от Ф.. Г. отказал да върне процесния имот на фирмата, като поискал пари за понесени вреди. Съдът е констатирал, че ангажираните от ищцата свидетели Р. С., Д. Ю., неин братовчед и Н. М., неин брат, твърдят, че през март 2009 г. Ю. решила да купи процесния имот в сградата, която тогава била на груб строеж, договорила с Ф. цената, същия ден купила врата за входа на студиото, започнала довършителните работи, платила цената и се нанесла да живее през 2011 г. Констатирал е и че в приетите писмени доказателство по делото се съдържат две сведения от 12.11.2018 г. и 30.01.2019 г. и протокол за разпит на Ю. М. като свидетел по ДП № 46/2019 г. на Окръжен следствен отдел при ОП-гр. Бургас, в които тя е заявила, че е сключила предварителен договор за процесния имот през 2011 г., прилага копие от договора и копие от квитанциите за платени на Ф. Ф. 47 000 лв., като живее в имота от 2013 г. и малко след това разбрала, че апартамента е препродаван, като подробно разказва за запознанството си с Ф. Ф. през март 2011 г., когато със съпруга й видели обява на една от новите кооперации, звъннали на посочения телефон, срещнали се, разбрали се за цена 47 000 лв. и след втората среща подписали предварителния договор в присъствието на съпруга й и брат й, платила на ръка първата сума от 15 000 по квитанцията от 29.03.2011 г., но след последното плащане на 13.10.2011 г. Ф. отлагал в продължение на 8 години сключването на окончателния договор, защото имало малко проблеми, но казвал, че ще оправи нещата. При така възприетата фактическа обстановка въззивният съд е споделил изложените от първоинстанционния съд мотиви за неоснователност на исковете. Първо е отговорил на доводите относно доказателственото значение на съставяните в хода на строителството актове и доказателствените средства, с които може да се установява момента на грубия строеж на сградата. Приел е, че моментът на изграждане до степен „груб строеж“ на сградата, където се намира процесното ателие, се установява от приложения по делото акт образец 14 от 10.11.2009 г. за приемане на конструкцията на строежа, като същият представлява официален удостоверителен документ, който доказва с обвързваща сила за съда, че фактите удостоверени в него са се осъществили по документирания начин. Истинността на приложения по делото акт обр.14 не е оспорена по реда на чл.193 ГПК. Счел е, че в становище по отговора на исковата молба от 27.01.2020 г. ищцата е заявила, че предмет на сделка може да бъде не само обект изграден в груб строеж след издаване на акт 14, но и правото на строеж, като в предварителния договор от 17.03.2009 г. предмет на сделката е продажба и владение върху правото на строеж в идеални части и след като първият договор бил за правото на строеж, страните се съобразили с разпоредбите на ЗУТ и след издаване на акт образец 14 сключили втория предварителен договор на 28.03.2011 г. с предмет изградения вече самостоятелен обект, съгласно нормата на чл. 181, ал. 2 ЗУТ, като е приел, че това изявление съставлява признание, че обектът е завършен в груб строеж след март 2009 г., което е наложило сключване на втория договор от 2011 г. Съдът е отбелязал и че твърдението във въззивната жалба за фактически завършено строителство на въпросната сграда в груб стоеж към 17.03.2009 г. е голословно и недоказано. Подписаният предварителен договор от тази дата не удостоверява приключило строителство до степен „груб стоеж“. В същия няма описание, както на състоянието на имота, така и на състоянието на сградата към датата на подписването му. По делото не е представен приемно-предавателен протокол по чл. 7.8 от договора, съставляващ неразделна част от същия, който да установява изградена в груб строеж сграда. Показанията на ангажираните от ищцата свидетели също не опровергават удостовереното в акта образец 14. Заявеното от тях, че пред пролетта на 2009 г. ателието съществувало изградено на груб стоеж и веднага ищцата започнала довършителни работи в имота, не сочи на изпълнен строеж на сградата до фаза „груб строеж“ по смисъла на чл.181 ЗУТ, със съответно надлежно изпълнени технически параметри и конструкция на обекта, доколкото показанията на свидетелите касаят само процесното ателие, но не съдържат никакви данни за общите части. Приел е, че ищцата не е собственик на твърдяното основание придобивна давност, освен поради липса на годен обект на гражданския оборот към момента на соченото от нея начало на владението, но и поради недоказаност на владение в продължение на 10 години, тъй като не се доказва твърдения от нея начален момент на владението – 17.03.2009 г. Посочил е, че предварителният договор от същата дата не е доказателство в тази насока при липсата на представен приемно-предавателен протокол, неразделна част от него. Освен това извънсъдебно, пред орган на полицията, ищцата е признала неизгодни за нея факти – че се е запознала с Ф. Ф. през 2011 г., когато сключила и предварителния договор. Така заявеното от Ю. М. в показанията е в противоречие с твърденията в исковата молба за подписан през 2009 г. предварителен договор при цена от 48 000 лв. и предадено владение на груб строеж, за узнаване за продажбата в полза на ответника през 2018 г. от справка в службата по вписванията. Извънсъдебните признания на ищцата се потвърждават от показанията на ангажирания от нея свидетел К. (че бил потърсен от брата на ищцата като адвокат за съвет във връзка с процесния апартамент, тъй като имало дело при ЧСИ). При тези доказателства, съдът е счел, че не следва да кредитира показанията на свидетелите Р. С., Д. Ю. и Н. М. и обясненията на Ф. Ф. за осъществявана от ищцата фактическата власт върху процесния имот от март 2009 г., тъй като заявеното от тях е декларативно и пестеливо, за разлика от подробните обяснения в извънсъдебните признания на ищцата. Освен това Ю., М. и Ф. са заинтересовани от изхода на делото, а С. не установява свои непосредствени, лични впечатления. При така възприетите доказателства, апелативният съд е направил извод, че Ю. М. е влязла във владение на процесното ателие през март 2011 г., като в последствие е започнала довършителни работи в имота от този момент до предявяване на настоящия иск 20.06.2019 г., не е изтекъл изискуемият от закона 10 годишен давностен срок. Евентуалният иск по чл. 135 ЗЗД съдът е приел за неоснователен поради изтекла погасителна давност за предявяването му, като е посочил, че давността за обявяване на относителна недействителност на увреждаща сделка тече от момента на нейното сключване, от който момент увреденият става носител на субективното право на обезщетение за увредата и за него възниква правото да иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника. Претенцията за недействителност по чл.135 ЗЗД се погасява с изтичането на петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, с начало сключването на увреждащата сделка и в случая, от датата на атакуваната сделка до предявяването на иска са изминали повече от пет години, като в отговора на исковата молба ответникът Т. Г. се е позовал на давността. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Ю. Л. М. се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1) прекъсва ли придобивната давност установителен иск за собственост, заведен от владелеца; 2) при заведен установителен иск за придобиване на собственост на имот по давностно владение, продължава ли да тече в полза на ищеца-владелец придобивна давност и след предявяване на иска, ако искът е заведен от владелеца; 3) ползва ли се акт 14 с материална доказателствена сила относно установяване на етапа „груб строеж“, ако за сградата не е издаден акт по чл. 181, ал. 2 ЗУТ (редакция до ДВ бр. 16 от 23.02.2021 г.) и от събраните и от събраните по делото доказателства се установява, че сградата е изградена в груб строеж в по-ранен момент; 4) представлява ли годен за владение обект и за придобиването му по давност, обект, който е изграден в „груб строеж“ и същият отговоря на условията за издаване на акт 14, но към началната дата на владението такъв акт не е издаден, ако „грубият строеж“ е установим с други доказателства. 5) може ли да бъде придобит по давност недвижим имот – сграда или друг самостоятелен обект, ако не е издаден акт 14 за степен на завършеност „груб строеж“ по предвидения административен ред; 6) необходимо ли е да бъдат издадени съответни административни актове, удостоверяващи етапа на изграждане на сградата, за да бъде налице самостоятелен обект на собственост, годен а придобиване по давност; 7) може ли да бъде завладян и придобит по давност недвижим имот – сграда или друг самостоятелен обект, ако не е издаден акт 14 по предвидения административен ред и необходимо ли е да бъдат издадени съответни административни актове, удостоверяващи етапа на изграждане на сградата, за да се приеме, че е налице самостоятелен обект на собственост, годен за придобиване по давност; 8) следва ли съдът да приеме, че датата на издаване на акт 14 доказва, че преди тази дата не е съществувал годен обект на прехвърлителна сделка, респективно и фактическо владение, ако по делото са събрани доказателства за противното; 9) относима ли е датата на издаването на акт 14 към факта на владението и фактическото съществуване на обекта в „груб строеж“, ако в акта не е обективирана датата, на която е завършен обекта до етап „груб строеж“, след като тази дата установява единствено момента на съставяне на документа, но е и момента на завършването на сградата в „груб строеж“; 10) от кой момент обекта може да бъде годен за упражняване на владение – от момента на реалното и фактическо изграждане на сградата в „груб строеж“ или от момента на издаване на акт 14 или от момента на завладяването, когато началната дата на завършване на „грубия строеж“ и началната дата на завладяването са доказани с други доказателства; 11) следва ли съдът да приеме, че фактическото владение на един обект е невъзможно в даден период, ако е установено, че същият не е годен обект на правото на собственост; 12) от кой момент е допустимо и възможно да се установи владение върху недвижим имот – от момента на издаване на акт 14 или от момента на фактическото му изграждане в „груб строеж“ или от момента на действителното установяване на фактическата власт върху имота, когато моментът на завладяването и етапа „груб строеж“ са доказани с други доказателства; 13) може ли въззивната инстанция да изменя твърдения и становища на страните, заявени пред първата инстанция, приемайки че такива липсват; 14) в правомощията на въззивния съд ли е да приеме, че не е извършено процесуално действие – твърдение за изграждане в „груб строеж“, когато такова е извършено; 15) трябва ли съдът да съобрази всички обстоятелства, факти и доказателства по делото и доводи на страните и в правомощията на съда ли е да не вземе предвид свидетелски показания, които са непротиворечиви и кореспондират с останалите доказателства; 16) кои са допустимите доказателствени средства за установяване момента на изграждане на сграда в „груб строеж“, извършен при действието на ЗУТ; 17) следва ли съдът да приеме за безспорно, че датата на издаване на акт обр. 14 съвпада с момента на завършването на сградата в „груб строеж“, при събрани доказателства, установяващи че грубия строеж е фактически завършен по-рано, включително и според признания на ответника; 18) какво установява датата на издаване на акт обр. 14 – момента на издаване/съставяне на акта като писмен документ или датата на която фактически е завършен обекта в етап „груб строеж“; 19) задължен ли е въззивният съд да проведе ново установяване на правнорелевантни факти по делото, когато въззивната жалба съдържа изрично оплакване за тези факти, установени в нарушение на процесуалните правила и оплакване за погрешно установени в първоинстанционното производство факти и страната е поискала изрично допускане на експертиза и други доказателствени средства. Първите два въпроса са свързани с тезата на касаторката, че съдът е приел за начален момент на установеното владение датата 14.11.2009 г., а за краен момент датата 20.06.2019 г., на която е предявен установителния иск за собственост и въпреки заявеното с ИМ и поддържано до края на въззивното производство твърдение, че ищцата все още продължава да владее, от което следва, че според въззивния съд давността се прекъсва с предявяването на установителния иск за собственост. С оглед тази обосновка въпросите се явяват неотносими. Въззивният съд е приел, че за имотът е можело да започне да тече придобивна давност на 14.11.2009 г., но ищцата го е завладяла през март 2011 г., видно от собственото й извънсъдебно признание пред полицейските органи, дадено в рамките на досъдебно производство и съобразно датата на предварителния договор от 28.03.2011 г., поради което и не е кредитирал показанията на свидетелите Р. С., Д. Ю. и Н. М. и обясненията на Ф. Ф. за завладяване през март 2009 г. Съдебното дирене пред първоинстанционният съд е приключило на 26.10.2020 г., към който момент десетгодишния давностен срок не е изтекъл, поради което дори и да се констатира противоречие на изводите на въззивния съд с посочената практика на ВКС, даваща тълкуване, че когато искът за собственост по давност е предявен от владелеца, давността тече и в хода на процеса и ако е изтекла към момента на приключване на устните състезания, следва да се съобрази, това не би рефлектирало върху изхода на спора. Въпроси 13, 14 и 15 са обосновани от касаторката с твърдения, че съдът е приел, че ищцата не е заявила, че към 17.03.2009 г. сградата е била изградена в груб строеж, а такова твърдение е направено в исковата молба, както и че съдът е формирал изводите си единствено приемайки материална доказателствена сила на акт обр. 14, игнорирайки непротиворечивите показания на свидетелите и обясненията на управителя на „Терастрой“ ООД. С оглед на посочената обосновка и тези въпроси, както и останалите въпроси до 18-ти включително не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Те касаят единствено извода на съда, че до 10.11.2009 г. е липсвал годен обект на гражданския оборот, а съответно и на придобивна давност. Липсват доводи в касационната жалба, както и поставени въпроси относно извода на съда, че ищцата е завладяла процесния имот през месец март 2011 г., а не както твърди през месец март 2009 г., а тези изводи обуславят самостоятелно основание за отхвърляне на иска. Следователно дори произнасянето на въззивния съд по обсъжданите въпроси да е неправилно, това не би рефлектирало върху изхода на спора. Последният 19 въпрос е обоснован с твърденията, че във въззивната жалба на ищцата са изложени подробни доводи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при установяване на праворелевантни факти, които са от съществено значение за спора и е направено изрично искане да се установи отново от коя дата е започнало реално владението на ищцата върху процесния имот, периода на владение, а също и от коя дата фактически е съществувал процесния имот като построен в груб строеж и годен ли е бил той за владение, но въззивният съд не се е произнесъл по изричното оплакване и изричното искане да бъде проведено ново доказване. И този въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като сред направените във въззивната жалба доказателствени искания липсва искане за допускане на доказателства, целящи да установят кога ищцата е завладяла процесния имот. Исканията са целели да установят отношенията по договора за банков кредит и погасяването му с оглед твърдението, че договорът за покупко-продажба между „Терастрой“ ООД и Т. Г. е фиктивен и предварителен сговор и целта на Ф. Ф. и Т. Г. да увредят кредитори – банкови институции и да получат банков кредит в полза на продавача, както и колко вида мастило е използвано при нанасяне на датите и ръкописните бележки в актовете за приемане на извършени СМР, кога е произведено мастилото и кога е нанесено върху хартията и възможно ли е това да е преди повече от 12 години, кога е произведена хартията, дали издаваните фактури и данните в тях съответстват на описаното в бетоновия дневник и актовете за СМР относно датите и количествата, а също и автентичността на подписа на Т. Г. в протокол от общото събрание на етажната собственост от 25.11.2018 г. и в акт за установяване годността на строежа от 2.11.2017 г. Във въззивната жалба е поискано и повторно изслушване на вещото лице по техническата експертиза (която е целяла да установи кога сградата е завършена до степен груб строеж). Въззивният съд се е произнесъл по доказателствените искания с изрично определение № 173 от 29.06.2021 г., приемайки, че не са налице данни за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, които да покриват условията на чл. 266, ал. 3 ГПК, както и че наличието на кредити на ответниците, тяхното обезпечаване и начина на погасяване, плащането на цената по нотариалната сделка и наличието на изпълнителни производства, са неотносими, а исканата експертиза не би допринесла за изясняване спора от фактическа страна, предвид достатъчното налични по делото доказателства. От тези данни е видно, че въпросът не може да бъде свързан с извода на съда, че ищцата е установила владение през март 2011 г., видно от собственото й извънсъдебно признание, а съответно и допускането на касационно обжалване и събирането на исканите доказателства не би рефлектирало върху извода за неоснователност на установителния иск за собственост. С оглед изхода на настоящото производство Ю. Л. М. следва да възстанови на Т. Г. Г. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 2000 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Х. Х. по приложения договор за правна защита и съдействие от 21.02.2022 г. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение