Определение № 3110 от 26.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 805/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.2, изр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. П. К. от САК срещу определение № 89 от 16.01.2024 г. по в. гр. д. № 1617/2023 г. на Апелативен съд - София, с което е оставена без уважение молбата на адв. К. за изменение на постановеното по делото въззивно решение № 1159 от 17.10.2024 г. в частта за разноските по отношение на присъденото адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата (ЗА) за процесуално представителство на ищеца Р. Е. К. пред въззивната инстанция. В частната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно и за изменение на въззивното решение в частта за разноските чрез присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение в размер на 4 535 лв. с ДДС в полза на адв. П. К.. Излагат се оплаквания, че в противоречие с практиката на ВКС и с трайната практика на други съдилища въззивният съд неправилно е определил размера на възнаграждението по чл.38, ал.2 вр. чл.36 ЗА съобразно разпоредбата на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията, действала към момента на сключване на представения по делото договор за правна защита и съдействие, вместо да приложи действащата към датата на постановяване на въззивното решение актуална редакция на наредбата в сила от 08.11.2022 г. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, което не следва да се обсъжда, тъй като постановеното в производство по чл.248 ГПК определение на въззивния съд подлежи на обжалване по реда на чл.274, ал.2, изр.1 ГПК, а не по реда на чл.274, ал.3 ГПК. В срока по чл.275, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД - чрез процесуален представител юрисконсулт, в който е изразено становище за неоснователност на частната жалба и е поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но по същество е неоснователна. За да остави без уважение молбата на адв. П. К. за изменение по реда на чл.248 ГПК на постановеното по в. гр. д. № 1617/2013 г. решение в частта за разноските, Апелативен съд - София е приел, че молбата е неоснователна, тъй като полагащото се на адв. К. адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за осъществено във въззивното производство процесуално представителство на ищеца Р. Е. К. е присъдено в целия дължим размер от 2 965 лв. с ДДС, поради което няма основание за присъждане на допълнително възнаграждение в претендирания с молбата размер от 4 535 лв. с ДДС. При произнасяне по молбата съдът е съобразил обстоятелството, че възнаграждението от 2 965 лв. с ДДС е определено в съответствие с разпоредбата на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията към датата на сключване на представения пред първата инстанция договор за правна защита и съдействие, като е отчел липсата на представен договор с уговорено възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за въззивното производство. Доводите в молбата по чл.248 ГПК, че възнаграждението следва да се определи съобразно редакцията на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в сила от 08.11.2022 г. и че с оглед материалния интерес във въззивното производство то възлиза на 7 500 лв. с ДДС, не са възприети от въззивния съд. Определението, с което е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК, е правилно като краен резултат по следните съображения: Производството пред въззивния съд е образувано по въззивни жалби на „ЗАД ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД срещу частта от първоинстанционното решение, с която е уважен предявеният Р. Е. К. иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата 70 000 лв., и срещу постановеното от първоинстанционния съд решение по чл.247 ГПК. В срока по чл.263, ал.1 ГПК процесуалният представител на ищеца адв. П. К. е подала отговор на въззивната жалба срещу решението по съществото на спора, а впоследствие - и отговор на жалбата срещу решението по чл.247 ГПК, в който е препратила към първоначалния отговор. Пред въззивната инстанция е проведено едно открито съдебно заседание, в което адв. К. е представлявала Р. К. и от негово име е изразила становище по подадените от насрещната страна въззивни жалби. Въззивният съд е потвърдил изцяло първоинстанционното решение в обжалваната част и с оглед изхода на спора е присъдил на адв. К. адвокатско възнаграждение за осъщественото във въззивното производство безплатно процесуално представителство в размер на 2 965 лв. с ДДС. Определеното възнаграждение е справедливо и обосновано, съгласно чл.36, ал.1 ЗА, тъй като е съобразено с материалния интерес пред въззивната инстанция, с фактическата и правна сложност на делото и с действително извършените от адв. К. правни действия за защита и съдействие във въззивното производство. С оглед фактите по делото, които имат значение за размера на възнаграждението, изводът на въззивния съд, че няма основание за присъждане на поисканото с молбата по чл.248 ГПК допълнително адвокатско възнаграждение от 4 535 лв. с ДДС, е правилен и се споделя от настоящата инстанция. Неоснователни са доводите в частната жалба за несъответствие на размера на присъденото адвокатско възнаграждение за въззивното производство с нормативно установения минимален размер по Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет в редакцията, обн. ДВ бр.105/2022 г., в сила от 08.11.2022 г. Посочената наредба е неприложима като ограничаваща конкуренцията - член 101, параграф 1 ДФЕС, и съдът не е обвързан от фиксираните в нея минимални размери, в какъвто смисъл е произнасянето на Съда на ЕС в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22. Според даденото с решението задължително тълкуване, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. за задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В решението е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“; Това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и съображения, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС и в действителност съставлява пречка за прилагането на реални пазарни цени. В заключение е прието, че с оглед абсолютната нищожност на подобно споразумение националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително и когато предвидените в посочената наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Даденото от Съда на ЕС разрешение за неприложимост на приетата от Висшия адвокатски съвет наредба е относимо и към адвокатското възнаграждение по чл.38 ЗА за оказана безплатна правна помощ, съотв. за оказано безплатно процесуално представителство пред съд (в този смисъл определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, І т. о., определение № 1183/14.03.2024 г. по гр. д. № 2605/2023 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 1239/13.05.2024 г. по ч. т. д. № 1555/2023 г. на ВКС, І т. о., определение № 2948/12.06.2024 г. по ч. гр. д. № 1567/2024 г. на ВКС, І г. о., определение № 2198/08.08.2024 г. по т. д. № 1916/2023 г. на ВКС, І т. о., и др.). Предвид произнасянето на Съда на ЕС, при определяне на размера на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА въззивният съд не е бил обвързан от фиксираните минимални размери в Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет и с оглед на това доводите в частната жалба относно приложимата редакция на наредбата не могат да обосноват извод за неправилност на обжалваното определение. По изложените съображения определението по в. ч. гр. д. №1617/2023 г. на Апелативен съд - София следва да бъде потвърдено. За производството по частната жалба не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение на ответника, тъй като постановеното в това производство определение не е от категорията актове по чл.81 ГПК, с които съдът се произнася по искания за разноски. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,