Определение № 381 от 27.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 1247/2016 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.2 ГПК, образувано по частна жалба на Д. И. Ц. от [населено място] против определение № 134/16.03.2016 г. по в.т.д.№ 724/2015 г. по описа на Апелативен съд [населено място], с което е оставена без уважение молбата му за изменение на постановеното по делото решение в частта досежно присъдените в полза на ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА АД [населено място] разноски. Жалбоподателят оспорва изводите на съда, че е станал причина за предявяване на иска по чл.135 ЗЗД, поради което и правилно разноските са възложени върху него, по арг. от чл.78 ал.2 ГПК. Моли определението да бъде отменено, като неправилно – незаконосъобразно и необосновано, и молбата по чл.248 ГПК да бъде уважена. Подаден е писмен отговор от ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА АД [населено място] със становище за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от надлежна страна, против подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Въззивният съд е отменил решението на първоинстанционния, с което е бил уважен предявеният против жалбоподателя и трето лице иск с правно основание чл.135 ЗЗД, поради новопредставени доказателства за изплащане на дълга, който легитимира ищеца като кредитор, и е отхвърлил иска, но е счел, че сторените от последния съдебно-деловодни разноски в първата инстанция следва да се понесат от ответника, причинил завеждането на делото, като в тази част е потвърдил решението. С обжалваното определение съставът на АС - [населено място] е отказал да измени постановеното от него решение в частта за разноските. Оплакванията на жалбоподателя против него са, че поначало малкият размер на вземането на Банката не я легитимира в достатъчна степен да предяви иск за обявяване на относителна недействителност на извършено от длъжника безвъзмездно отчуждаване на имот на значително по-висока стойност, т.к. несъпоставимостта между стойността на дълга и на имота сама по себе си изключва наличие на увреждащо действие, извършено от ответника - длъжник. Поради това той не е станал причина за предявяване на иска по чл.135 ЗЗД и не следва да отговаря за разноските на ищцовата страна. Доводите са неоснователни. Според трайната практика на ВКС, вкл. по реда на чл.290 ГПК, размерът на вземането е без значение както за активната легитимация по отменителния иск, така и за преценката относно увреждащия характер на атакуваното с иска действие, доколкото цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори – чл.133 ЗЗД /в т. см. вж. напр. Решение № 407/29.12.2014 г. по гр.д.№ 2301/2014 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., според което всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора, а отменителният иск по чл.135 ЗЗД е основателен, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора/. С оглед горното, обжалваното определение се преценява като правилно и следва да бъде потвърдено, доколкото спорът по делото е, дали ответникът следва да носи отговорността за разноските на другата страна като лице, дало повод за завеждането на делото, а този факт в случая е налице. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение