Определение № 2529 от 14.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1635/2025 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 2, изр. 2 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК като е образувано по повод на частна жалба с вх. № 6427/07.04.2025 година, подадена по пощата на 02.04.2025 година, от К. Ю. Т., против определение № 1131/10.03.2025 година на Върховния касационен съд, ГК, ІІІ г. о., постановено по гр. д. № 635//2025 година. С обжалваното определение е оставена без разглеждане като процесуално недопустима подадената от К. Ю. Т. молба за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК на решение № RB 401023-001-07-15-20/26.09.2024 година на Окръжен съд Плевен, постановено по гр. д. № 526/2024 година, като е прекратено производството по гр. д. 635/2025 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. В частната жалба се излагат доводи за това, че определението е неправилно като е поискана отмяната му като делото се върне на предишния състав на ВКС за произнасяне по подадената молба за отмяна на горепосоченото решение на Окръжен съд Плевен. К. Ю. Т. е бил уведомен за обжалваното определение на 01.04.2025 година, а подадената от нея частна жалба е с вх. № 6427/07.04.2025 година, като е подадена по пощата на 02.04.2025 година. Поради това жалбата е подадена в предвидения с разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Същата е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това частната жалба е допустима и следва да бъде разгледана по същество. Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения: При постановяване на обжалваното определение съставът на ВКС, ГК, ІІІ г. о. е приел, че въззивното решение, чиято отмяна се претендирала на основание чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК, било влязло в сила на 26.09.2024 година, в деня на постановяването му, тъй като с оглед цената на иска, не било подлежало на касационно обжалване. Същото било класифицирано като „поверително“ на основание ЗЗКИ. С него бил отхвърлен предявения от К. Ю. Т. иск за осъждане на ответната страна да му заплати определена сума. За да обоснове наличието на предпоставките за отмяна на посоченото по-горе въззивно решение, Т. се позовавал на решението на ЕСПЧ по делото „Ф. срещу България“ по жалба (№ 40 908/2005 година) на българския гражданин К. Г. Ф. срещу Република България. Посоченото от молителя решение по това дело било станало окончателно на 16.07.2013 година. При така установените данни, съставът на ІІІ г. о. на ГК на ВКС касационна инстанция приемал, че подадената от К. Ю. Т. молба за отмяна на влязлото в сила въззивно решение № RB 401023-001-07-15-20/26.09.2024 година на Окръжен съд Плевен, постановено по в. гр. дело № 526/2024 година, се явявала недопустима. Основанията за отмяна на влязло в сила съдебно решение били ясно посочени в разпоредбата на чл. 303 от ГПК. Съгласно посоченото от К. Ю. Т. основание, заинтересованата страна можела да поиска отмяна на влязло в сила решение, когато ЕСПЧ с окончателно решение бил установил нарушение на ЕКПЧОС, съставена в Рим на 4 ноември 1950 година (ратифицирана със закон-ДВ, бр. 66 от 1992 година) (ДВ, бр. 80 от 1992 година; изм. с Протокол № 11 от 1994 година), или на протоколите към нея и новото разглеждане на делото е необходимо, за да се отстранели последиците от нарушението. Съгласно чл. 305, ал. 2 от ГПК в случаите по чл. 303, ал. 1, т. 7 молбата за отмяна се подавала в 6-месечен срок от деня, в който решението на ЕСПЧ е станало окончателно. За да се осъществял фактическият състав на чл. 303, ал.1, т. 7 от ГПК било необходимо ЕСПЧ да бил установил допуснато нарушение на КЗПЧОС във връзка с решаване на конкретното гражданско дело, по което било постановено влязлото в сила решение, чиято отмяна се искала. Разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК не предвиждала възможност да бъдело отменено влязло в сила решение поради нарушение на ЕКПЧОС, установено по друго дело, разглеждащо идентичен въпрос. Заинтересована страна по смисъла на чл. 303, ал. 1 от ГПК в хипотезата на т. 7 било единствено лицето, по повод на чиято жалба било постановено решението на ЕСПЧ, което било установило съответно нарушение на ЕКПЧ. В конкретния случай К. Ю. Т. не бил активно легитимиран да претендира отмяна на въззивното решение по предявен от него иск, позовавайки се на решение на ЕСПЧ, което не било постановено по негова жалба пред този съд. Преклузивният 6-месечен срок, посочен в разпоредбата на чл. 305, ал. 2 от ГПК, не бил спазен и нямало как да бъде спазен, доколкото решението на ЕСПЧ, на което се позовавал молителят, било станало окончателно на 16.07.2013 година., години преди да бъде постановено въззивното съдебно решение, чиято отмяна се претендирала на основание чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК. Молбата на К. Ю. Т. за отмяна на влязлото в сила въззивно решение № RB 401023-001-07-15-20/26.09.2024 година на Окръжен съд Плевен, постановено по в. гр. дело № 526/2024 година била недопустима и следвало да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото да бъдело прекратено. Настоящият състав на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че съгласно чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК заинтересованата страна може да иска отмяна на влязло в сила решение, когато ЕСПЧ с окончателно съдебно решение е установил нарушение на КПЧОС или на протоколите към нея и новото разглеждане на делото е необходимо, за да се отстранят последиците от нарушението. От текста на разпоредбата е видно, че тя съдържа две предпоставки за да бъде допустима отмяната на това основание. Първата от тях е положителна, а именно наличието на окончателно решение на ЕСПЧ, с което е установено нарушение на КЗПЧОС или на протоколите към нея, а втората е отрицателна, като изискването е да не съществува друг начин да бъдат отстранени последиците от нарушението. Именно от втората предпоставка следва, че нарушението на КПЧОС, трябва да е допуснато в производството, по което е постановено решението, чиято отмяна се иска, като е довело до неговата неправилност. Доколкото производството по отмяна на влезли в сила решение не е такова за инстанционен контрол за законосъобразност, а извънреден способ за отмяна на неправилни решения, в него съдът не извършва проверка за законосъобразността на решението, а само дали са налице основания за отмяна на същото. Затова се изисква допуснатото със съдебното решение нарушение на КПЧОС да бъде установено предварително в отделно производство-това пред ЕСПЧОС. В мотивите към решенията си ЕСПЧ дава тълкуване и разяснява съдържанието на конкретните разпоредби на КПЧОС, но окончателното му произнасяне винаги е свързано с това дали случаят, с който е сезиран (индивидуализиран със съответните страни и посочените факти), представлява нарушение на КПЧОС. Затова окончателното решение на ЕСПЧ установява дали има нарушение на Конвенцията в конкретния случай, не изобщо в подобни случаи, при някои от които е възможно да има и факти, водещи до различна или коренно различна обстановка. Държавата е длъжна да предприеме мерки за отстраняване на последиците от допуснатото нарушение на КПЧОС, поради което то е извършено с влязло в сила съдебно решение, отмяната на същото е подходяща мярка за това, ако няма други такива. От това, че чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК следва да се разглежда като мярка за отстранение на последиците от нарушението на КПЧОС, налага извода, че установеното нарушение, трябва да е такова, допуснато по конкретното дело. Изхождайки от мотивите на решението на ЕСПЧ могат да се навеждат доводи и се правят изводи, че е налице нарушение на КПЧОС и по отношение на трети лица, които не са били участници в производството пред съда, но изводите в тази насока ще са евентуални и няма да са на ЕСПЧ. Ще се касае за извод за нарушения направен въз основа на тълкуването на мотивите на решение на ЕСПЧ и то от съответния орган, който се произнася по спора. В случаите на отмяна на влязло в сила решение подобна проверка би следвало да бъде извършена от съда разглеждащ молбата за отмяна, което обаче е в противоречие с чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК. От това следва, че легитимирано да иска отмяна в този случай е лицето, в полза на което е постановено окончателното решение на ЕСПЧ, а не всяко лице, което се позовава на това решение. Извод в тази насока следва и от установения чл. 305, ал. 2 от ГПК, съгласно която срокът за подаването на молбата за отмяна започва да тече от момента, в който решението на ЕСПЧ стане окончателно, тъй като едва от този момент страната може да се позовава на него. В случай, че всеки заинтересован, твърдящ, че при разглеждането на спора му е допуснато нарушение на КПЧОС, което следвало от окончателно решение на ЕСПЧ, то текста следваше да е редактиран по друг начин, доколкото е възможно решението да е станало окончателно много преди влизането в сила на съдебното решение, чиято отмяна се иска, при което при сегашната редакция на текста молбата за отмяна ще е просрочена преди да е възможно да бъде подадена. С оглед но това легитимиран да подаде молба за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК е страната, в чиято полза е постановено окончателното решение на ЕСПЧ и доколкото К. Ю. Т. не е навел доводи за притежавана от него легитимация в този смисъл и не е доказал наличието й молбата за отмяна се явява нередовна, като при положението, че нередовностите й не са отстранени, а и с оглед на твърденията на Т., това е невъзможно производството по делото е недопустимо и следва да бъде прекратено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение