Определение № 9307 от 30.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9008/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Г. В. К., понастоящем в Затвора – [населено място], срещу определение № 1358 от 09.06.2026 г. на Административен съд – София област, постановено по адм. дело № 719/2026г. по описа на съда, с което е уважено искането му за освобождаване от заплащане на държавна такса за производството пред същия съд, образувано по искова молба на К. срещу Административен съд - Перник, но са отхвърлени исканията му за предоставяне на правна помощ и за назначаване на преводач. В частната жалба се поддържа, че определението в обжалваната му част е неправилно. Навеждат се доводи, че поради липсата на средства, пребиваването му в място за лишаване от свобода и това, че руският език е негов майчин, са налице предпоставките за предоставяне на правна помощ и назначаване на преводач. Иска се от съда отмяна на определението на първоинстанционния съд в отхвърлителната му част, а молбите на К. – уважени. Върховният административен съд, състав на трето отделение, намира че частната жалба в частта, с която е обжалван отказът за назначаване на преводач е недопустима. Разпореждането по чл. 14, ал. 2 АПК не е сред актовете по чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК, които преграждат по-нататъшното развитие на производството, нито сред актовете по чл. 229, ал. 1, т. 2 АПК, чието обжалване е изрично посочено в закона. Следователно определението на съда, с което е оставено без уважение искането за назначаване на преводач, не подлежи на самостоятелен съдебен контрол, а единствено с крайния съдебен акт, поради което жалбата на К. в тази ѝ част следва да бъде оставена без разглеждане. Разгледана по същество, частната жалба в допустимата й част е неоснователна по следните съображения: Производството пред Административен съд – София област е образувано по повод искова молба на Г. К. за причинени му неимуществени вреди от Административен съд - Перник, свързани с ограничаване достъпа до правосъдие, злоупотреба с право, нарушени човешки права и общностното право на ЕС, с цена на иска на 10 000 000 евро. С исковата молба К. е поискал от съда освобождаване от държавна такса, предоставяне на правна помощ и назначаване на преводач. Първоинстанционният съд, след анализ на представените доказателства относно имущественото състояние на жалбоподателя съдът е приел, че същият не разполага със средства за заплащане на държавна такса, поради което е уважил това искане. По отношение искането за предоставяне на правна помощ е счел, обсъждайки предпоставките по чл. 23, ал.1 - 3 от Закона за правната помощ относно липсата на средства и изразеното желание за адвокатска защита, относно задължителността на адвокатска защита и съобразно характера на спора, от който се установява дали интересите на правосъдието налагат ползването на правна помощ и дали е оправдано от гледна точка ползата, която би донесла на лицето, е приел че не следва да предостави правна помощ на К.. Изложил е съображения, че интересите на Г. К. в съдебното производство са обезпечени в значителна степен с оглед засиленото служебно начало, както и че предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ и/или когато претенцията е очевидно неоснователна, необоснована или недопустима. По молбата за назначаване на преводач съдът е приел, че жалбоподателят владее в достатъчна степен български език, доколкото исковата молба е изготвена и подписана лично на български език. Настоящият състав намира, че определението на първоинстанционния съд в обжалваната му част досежно отказът за предоставяне на правна помощ е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд правилно е разграничил предпоставките за освобождаване от държавна такса и тези за предоставяне на правна помощ. Обстоятелството, че лицето не разполага с достатъчно средства, само по себе си не обуславя задължение за предоставяне на правна помощ. Системата за правна помощ обхваща случаите, когато обвиняемият, подсъдимият или страната по наказателно, гражданско или административно дело не разполага със средства за заплащане на адвокат, желае да има такъв и интересите на правосъдието изискват това - чл. 23, ал. 2, изр. първо от Закона за правната помощ (ЗПП), както и случаите, когато предоставянето на правна помощ по чл. 21, т. 1, т. 2 и т.3 ЗПП е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за такава. Само наличието на тези кумулативно предвидени законови предпоставки са условие за уважаване на искането. Тази конкретна преценка се извършва с оглед характера и сложността на производството, необходимостта от извършване на процесуални действия и гарантиране на ефективното упражняване на правото на защита. В случая предмет на производството е искова претенция, разглеждаща се по реда на ЗОДОВ. Законът не предвижда задължително процесуално представителство от адвокат, нито извършване на сложни процесуални действия, които да обосновават необходимост от предоставяне на правна помощ. При извършената преценка на характера на производството и при въведените от ищеца обстоятелства в исковата молба, съдът правилно е приел, че са налице предпоставките на чл. 24, т. 1 от ЗПП, съгласно които правна помощ по чл. 21, т. 1 ЗПП не се предоставя, когато предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ и/или когато претенцията е очевидно неоснователна, необоснована или недопустима. Правилно съдът е обосновал отказът си и с мотива, че всички относими доказателства по спора се намират в кориците на делото на административния съд, във връзка с което се претендира обезщетението, както и че делото е с минимална фактическа и правна сложност, и е поредно от този вид, което ищецът е инициирал. За съда са налице задължения по АПК да осигури служебно съдействие на ищеца за правилно разрешаване на спора, което е отразено в оспореното определение, като първоинстанционният съд се е позовал на приложимите за повдигнати пред него спор разпоредби на чл.170, ал.3 АПК и чл.171, ал.5 АПК, вр. чл. 7 и чл.9 АПК. С оглед на тези обстоятелства, процесуалните права на ищеца са гарантирани и са правилни крайните изводи, че предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на кандидатстващия за платен от държавата адвокат. При тези данни правилно първоинстанционният съд е приел, че интересите на правосъдието не налагат предоставянето на правна помощ. За пълнота на изложението следва да се съобрази и следното: Възможността да се направи искане за предоставяне на безплатна правна помощ от вида консултация и/или подготовка на документи с оглед на постигане на споразумение преди започване на съдопроизводството или за завеждане на дело е разписана в чл. 21, т. 1 ЗПП. Този вид правна помощ има извънпроцесуален характер и касае действия преди да е налице образувано съдебно производство. Тя може да се квалифицира като „досъдебна“ такава и решението за предоставянето й се взема не от съда, а от Председателя на Националното бюро за правна помощ, предвид разпоредбата на чл. 25, ал. 2 ЗПП. Отказът да бъде предоставена може да се обжалва пред съответния административен съд по реда на АПК, като решението на административния съд е окончателно. Ако лишеният от свобода е искал адвокат да му помогне с подготовката на документи за завеждане на делото по ЗОДОВ, той е разполагал с процесуалната възможност да отправи молба до Председателя на Националното бюро за правна помощ. Вместо това същият е извършил преценка, че притежава необходимите знания да осъществи защитата си. При така изложените доводи постановеното определение в тази част, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. Изложените от страна на първоинстанционния съд мотиви се възприемат изцяло от контролната инстанция. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, в настоящия състав на Трето отделение,