Определение № 404 от 30.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1955/2014 г.

Производството е по чл.274, ал.2, във връзка с чл.248, ал.1 ГПК. С определение №167/16.01.2014 г. по гр.д.№2597/2013 г. по описа на Варненският окръжен съд, г.о., осми състав, постановено по реда на чл.248 ГПК, е допълнил решение №2278/11.11.2013 г. по посоченото дело като е осъдил [фирма] – В., да заплати на В. З. З. от [населено място] сумата 597,06 лева – направени разноски пред въззивната инстанция, на основание чл.78 ГПК. Срещу определението на въззивния съд е подадена частна жалба, вх.№2342/24.01.2014 г., от [фирма] – В., с оплаквания за процесуална незаконосъобразност. Частният жалбоподател твърди, че въпросните допълнителни разноски не са присъдени в решението на втората инстанция, а на основание допълнително искане на ответника за допълване на съдебното решение в частта, касаеща разноските. Твърди се, че искането е несвоевременно, просрочено и неоснователно. Навежда се довод, че към списъка на разноските не е представено доказателство за плащане на въпросния адвокатски хонорар, липсват доказателства за какво и по какъв повод се претендират допълнително 100 лева, с която сума е увеличена общата сума на разноските. Позовава се на т.16 от ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№6/2012 г. на ВКС ОСГТК. Алтернативно се иска намаляване размера на разноските до минимума по Наредба №1 за минималния размер на адвокатските възражения. Моли се за уважаване на частната жалба. Ответникът по частната жалба В. З. З. е депозирал отговор по смисъла на чл.276 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., след като разгледа частната жалба и взе предвид отговора на ответника в настоящото производство, намира, че същата е подадена в законния срок, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество тя е неоснователна. Неоснователно е оплакването, че молбата по чл.248 ГПК от ответника по насрещната касационна жалба за присъждане на разноски е подадена несвоевременно. Съобщението за въззивното решение и препис от него е получено от молителя на 14.11.2013 г., а молбата по посочената разпоредба е подадена на 13.12.2013 г., поради което изискването на чл.248, ал.1 ГПК е изпълнено. Неоснователен е и доводът, че към списъкът за разноските не са представени доказателства за заплащане на адвокатския хонорар, както и доказателства за какво се претендират допълнително 100 лева. Към отговора на въззивната жалба ведно със списъкът на разноските – 497, 06 лева, е приложен договор за правна защита и съдействие, серия Б, №231535/29.10.2013 г. от който е видно, че посочената сума е платена в брой. Същото се установява и от отговора по частната жалба в настоящото производство, срещу допълнително определение на първата инстанция, към който освен списък на разноските е приложен и договор за правна защита и съдействие, серия Б, №231521/02.8.2013 г, от който е видно, че сумата 100 лева е внесена в брой. Сборът на адвокатския хонорар от двата договора за защита и съдействие е 597,06 лева, каквато сума е присъдила въззивната инстанция. Неоснователно е и искането за намаляване на присъдените разноски за адвокат поради прекомерност. Заплатените суми за адвокатски хонорар от ответника по насрещната искова молба във въззивното производство са в съответствие с размерите по Наредба №1/09.7.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Минималният размер по исковата претенция, съгласно чл.7, ал.2, т.3 възлиза на 603 лева, а в договора за правна защита и съдействие фигурира сумата 497,06 лева. Заплатеният хонорар по частната въззивна жалба – 100 лева, също е в съответствие със заложеното в чл.7, ал.1, т.7, във връзка с чл.11 от Наредбата – 200 лева. С оглед изложеното частната жалба се явява неоснователна и следва да се остави без уважение а обжалваното определение – потвърдено. Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,