Определение № 953 от 18.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7209/2014 г.

Производството е по чл.274 ГПК. Обжалвано е определение от 09.10.2014г. по гр.д.№178/2014г. на ОС Силистра, с което е потвърдено определение на районния съд за отказ да се възстанови срок за предявяване на иск по чл.415 ГПК и за обезсилване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК. Жалбоподателят – [фирма] моли определението да бъде отменено. Ответникът [фирма] чрез процесуалния си представител поддържа, че определението е правилно и моли същото да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: С обжалваното определение е потвърдено определение по гр.д.№2461/2011г. на РС Силистра за отказ да се възстанови срок за предявяване на иск по чл.415 ГПК и за обезсилване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК. При тези данни Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., намира, че частната жалба е процесуално недопустима с оглед даденото разрешение в т. 8 на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГ ТК на ВКС, за това че въззивните определения, постановени в заповедното производство, не подлежат на касационно обжалване. В цитираното тълкувателно решение е прието, че въззивното определение в заповедното производство/ каквото е обжалваното пред настоящия състав/ не е от категорията на съдебните актове по чл.274, ал. 1 ГПК, тъй като с него не се прегражда по-нататъшното развитие на делото, както и че с него не се разрешава по същество материалноправния спор относно съществуването на вземането, поради което не може да се приеме, че същото попада и в хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 1 и 2 ГПК, поради което не подлежи на касационно обжалване и частната жалба срещу такова определение следва да се остави без разглеждане. Воден от горното, съдът