Определение № 474 от 01.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 505/2012 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Ж. П. Ж. против определение № 2245/06.08.2012 г., постановено по гр.д.№ 2214/2012 г. от VІІІ състав на Окръжен съд – Варна. Ответниците по частната касационна жалба М. Г. М. и Б. Д. М. я оспорват. Ответникът [фирма] не взима становище по жалбата. За да се произнесе, съставът на ВКС взе предвид следното: С обжалваното определение, състава на въззивния съд е приел, че определението на първоинстанционния съд, с което на основание чл.229, ал.1, т.5 от ГПК е спряно производството по делото е правилно и го е потвърдил. Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.33, ал.2 от ЗС, с направено искане да се допусне изкупуване на идеални части от недвижим имот, тъй като ответниците по делото М. Г. М. и Б. Д. М. са продали притежаваните от тях идеални части от съсобствения между страните по спора недвижим имот през 2011 г., в нарушение на изискването на чл.33 от ЗС да предложат на ищеца, като съсобственик, да изкупи тази част. По предявен впоследствие иск, отново с правно основание чл.33, ал.2 от ЗС, М. Г. М. и Б. Д. М. са направили същото искане, по отношение на сделка, предхождаща сделката от 2011 г., като са изложили твърдения, че за същата са узнали за тази сделка /от 2005 г./, с предявяването на иска от Ж. Ж.. Съдът е приел, че искът, с който ответниците по делото целят изкупуването на дела в съсобствеността на ищеца по делото, е преюдициялен по отношение на спора по гр.д.№ 731/2011 г., тъй като от неговия изход зависи определянето към кой момент и кои лица са притежавали правото на собственост върху спорния имот. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че е налице вероятна недопустимост на обжалваното определение, поради което на това основание моли съда да допусне касационното обжалване. Вероятната недопустимост на определението на въззивния съд, частният жалбоподател обосновава с вероятната недопустимост на предявения иск по спора, който съдът е приел за преюдициален. От една страна, вероятната недопустимост на иска по спора, който съдът е приел за преюдициален, не води до недопустимост на развилото се производство по обжалване на определението, с което съдът е спрял на основание чл.229, ал.1, т.5 от ГПК производството. От друга страна, сочи се съдебна практика, с която се твърди, че е налице противоречие с възприето по правен въпрос от страна на въззивния съд. Правния въпрос, по който според касатора се е произнесъл съдът е,следва ли да е налице правен интерес при конститутивните искове. Според касатора, въззивния съд е отговорил отрицателно на този правен въпрос. Въззивният съд не се е произнасял по този правен въпрос, доколкото е приел единствено, че активно легитимиран да води иска с правно основание чл.33, ал.2 от ЗС е лице, което притежава качеството съсобственик от материалноправна гледна точка, към момента на сключване на сделката, като дали това твърдение на ищеца отговаря на действителното правно положение, е въпрос по съществото на спора и касае неговата основателност, а не допустимост, доколкото има твърдения за това в исковата молба. По така възприетото от въззивния съд не се сочи противоречие с възприето от съдилищата с цитираната съдебна практика, доколкото тя касае различна и специфична правна хипотеза на искове по чл.74 от ТЗ, която е неотносима към настоящия спор. Предвид изложеното, не са налице сочените предпоставки за допускане до касационно обжалване на въззивното определение. Водим от горното, състава на ВКС, второ отделение на гражданската колегия