Определение № 10071 от 14.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10120/2026 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на С. И. Й. от гр. София, подадена чрез процесуалния представител адв. Пешева, срещу определение № 23715 от 12.06.2026 г., постановено по адм. дело № 5991/2026 г. по описа на Административен съд – София град, с което е оставена без разглеждане исковата й молба с правно основание чл. 256 от АПК против бездействието на кмета на район „Люлин“, Столична община, да предприеме незабавни действия по прилагане на разпоредбите на чл. 178, ал. 6 и чл. 225а от Закона за устройство на територията /ЗУТ/ по отношение на незаконните строежи, находящи се в поземлени имоти с идентификатори 68134.4388.637, 68134.4388.638, 68134.4388.639, 68134.4388.633, 68134.4388.632, 68134.4388.649, 68134.4388.651, 68134.4388.655, 68134.4388.656, 68134.4388.657, 68134.4388.658 и 68134.4388.665, и е прекратено производството по делото. В частната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на определението, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и противоречие с материалния закон. Претендира се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия, както и присъждане на съдебни разноски. Ответникът – кмета на район „Люлин“, Столична община, чрез процесуалния си представител юрк. Генов, в приложено по делото писмено възражение изразява становище за неоснователност на частната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна, намира същата за процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна. За да постанови оспореното определение Административен съд – София град е приел, че подадената искова молба по чл. 256 от АПК е изначално недопустима, тъй като съставянето на протоколи, респ. констативни актове, както и издаването на заповеди по чл. 178, чл. 224а и чл. 225 а от ЗУТ по същността си представляват волеизявления, т. е. правни действия, а не фактически. Прието е от съда още, че доколкото правният интерес на ищцата е обоснован с факта, че тя е жител на [жк] и е пряко засегната и потърпевша от незаконно изграденото и разрастващо се гето, то фактът, че същата е с местоживеене в този квартал само по себе си не е достатъчно да обоснове извод, че същата е заинтересована страна в правоотношението по повод отстраняване на незаконно строителство. Определението е правилно. Разпоредбите на чл. 256, ал. 1 и ал. 2 от АПК регламентират оспорването на фактически действия и бездействия на административните органи, допуснати при изпълнение на административните им правомощия и дейност. За да е налице приложимост на реда на защита по чл. 256 от АПК, задълженията за извършване на фактически действия трябва да произтичат пряко от правна норма, при настъпване на определен юридически факт, т. е. за органа следва да е налице произтичащо пряко от нормативен акт задължение за извършване на определено фактическо действие. Предметът на защита следва да е насочен срещу задължение на административния орган да извърши дължими по закон действия, т. е. действия по изпълнение на своите законни правомощия, които той не извършва. Следователно, необходимо е наличие на такова административно правоотношение, при което да е налице защитимо от закона субективно право, което да може да бъде реализирано директно по силата на правна норма чрез съответстващо му действие от страна на административен орган, без да е необходимо издаване на индивидуален административен акт. Правната възможност на гражданите и организациите за защита по реда на чл. 256 от АПК е създадена и се отнася само за случаите, когато те са извън производство по издаване на индивидуален или общ административен акт. В настоящия случай правилно първоинстанционният съд е приел, че търсената от Й. защита по реда на чл. 256 от АПК с искане да се задължи кметът на район „Люлин“, Столична община, да извърши фактически действия, свързани с прилагане на разпоредбите на чл. 178, ал. 6 и чл. 225а от ЗУТ по отношение на незаконното строителство в [жк], не попада в приложното поле на чл. 256 от АПК. Това е така, тъй като от една страна действията по установяване на незаконен строеж и на строеж, който се ползва без да е въведен в експлоатация, както и издаването на заповеди по чл. 178, ал. 6 и чл. 225а от ЗУТ не са фактически, а правни действие, поради и което защитата по реда на чл. 256 от АПК в случая е изначално недопустима. От друга страна за административния орган не е налице законово задължение да извърши конкретно действие - проверка, респ. да образува административно производство по сигнал за незаконно строителство. При упражняване на правомощията си по чл. 178, ал. 6 и чл. 225а от ЗУТ компетентният административен орган действа служебно и няма регламентирано задължение за произнасяне в определен срок и започване на производство по установяване на предпоставките за прилагане на цитираните разпоредби. Ето защо, в случая не са налице конкретни действия, произтичащи пряко от нормативен акт, които органът следва да извърши, поради което и редът за защита по чл. 256 от АПК е неприложим. Правилен е и извода на първоинстанционния съд, че обстоятелството, че ищцата е жител на [жк] не може да обоснове само по себе си наличие на правен интерес от търсената защита. Следователно, както правилно е приел административният съд, предявеният иск по чл. 256 от АПК се явява недопустим, което води до недопустимост и на образуваното по него съдебно производство. С оглед на горното определението следва да се остави в сила като валидно, допустимо и правилно. По изложените съображения и на основание чл. 236, във вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,