Определение № 11058 от 16.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9906/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на И. Б. Г. и В. В. Г. от гр. София, подадена чрез процесуалния представител адв. Бойчев, срещу определение № 10626 от 03.07.2024 г., постановено по адм. дело № 12268/2023 г. по описа на Административен съд – София град, с което е оставена без разглеждане жалбата им против разрешение за строеж № 42/07.09.2022 г. на главния архитект на район „Надежда“, Столична община, прекратено е производството по делото и са осъдени да заплатят разноски по делото. В частната жалба се поддържат оплаквания за неправилност и необоснованост на определението, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие на материалния закон. Претендира се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия от друг съдебен състав. Ответникът – главен архитект на район „Надежда“, Столична община, в срока по чл. 232 от АПК в писмен отговор по частната жалба, чрез процесуалния си представител юрк. Тодорова, изразява съображения за нейната неоснователност. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът – „ХМЕН“ ООД, чрез пълномощника си адв. Агова, в писмен отговор по частната жалба изразява съображения за нейната неоснователност. Върховният административен съд, второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежни страни, намира същата за процесуално допустима, а разгледана по същество –неоснователна. За да постанови оспореното определение Административен съд – София град, позовавайки се на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, е приел, че жалбоподателите не попада в кръга на заинтересованите лица по чл. 149, ал. 2, т. 1 от ЗУТ и нямат правен интерес от оспорването на процесното разрешение за строеж. Доколкото по делото се установява, че жалбоподателите са собственици на УПИ VI-846 и не са възложители, собственици и носители на ограничени вещни права в УПИ V-847, кв. 15, местност „Надежда 3 част“, няма данни да имат право да стоят в чужд имот по силата на специален закон, както и случаят не представлява преустройство и промяна на предназначението на заварен строеж, не са собственици и носители на ограничени вещни права на преустройвани обекти, не са собственици в етажната собственост, то според административния съд те не са заинтересовани лица по чл. 149, ал. 2 от ЗУТ. Определението е правилно. Допустимостта на съдебното производство по оспорване законосъобразността на индивидуален административен акт е обвързана съгласно чл. 147, ал. 1 от АПК с наличието на правен интерес за жалбоподателя, който в конкретния случай по отношение на разрешенията за строеж, произтича от попадането му в кръга на лицата, очертан изрично от специалната норма на по чл. 149, ал. 2 от ЗУТ. Тази разпоредба изчерпателно определя кръга на заинтересуваните лица в производството по издаване на разрешение за строеж, като обединяващ признак за принадлежността към него при всички хипотези по т. 1 – т. 4 на нормата е титулярството на право на собственост или ограничено вещно право върху определен поземлен имот, сграда или обект в нея. В конкретния случай оспореното разрешение за строеж е издадено за строителство на „Жилищна сграда с обслужващо сграда и подземен гараж“ в имот с идентификатор 68134.1385.847, съставляващ УПИ V - 847, кв. 15, местност „Надежда 3 част“, район „Надежда“, съседен на УПИ VI - 846, кв. 15, по отношение на който жалбоподателите притежават право на собственост, като в тази връзка правилно съдът е определил приложимата разпоредба, а именно чл. 149, ал. 2, т. 1 от ЗУТ, за определяне кръга на заинтересованите лица, разполагащи с право да оспорят законосъобразността на процесното разрешение за строеж. Съгласно чл. 149, ал. 2, т. 1 от ЗУТ заинтересовани лица в производството по издаване на разрешения за строеж в случаите на нов строеж, пристрояване или надстрояване на заварен строеж, са възложителят, собствениците и носителите на ограничени вещни права в поземления имот, лицето, което има право да строи в чужд имот по силата на специален закон, а в случаите на строежи в квартали и имоти по чл. 22, ал. 1 - възложителят и собственикът на земята. От приетите по делото писмени доказателства, в това число и от приетата съдебно-техническа експертиза, безспорно се установява, че в случая е разрешено на Ж. П. и „ХМЕН“ ООД изграждането на нов строеж в УПИ V - 847, кв. 15, който е съседен на имота, за който жалбоподателите се легитимират като собственици, а именно УПИ VI - 846, кв. 15. С оглед на това жалбоподателите към датата на издаване на процесното разрешение за строеж не се легитимират нито като собственици на УПИ V - 847, кв. 15, нито като носители на ограничени вещни права, нито като възложители или като лица, които имат право да строят в чужд имот по силата на специален закон. При така установеното по делото правилно първоинстанционният съд приема, че жалбоподателите нямат качеството на заинтересовано лице по смисъла на чл. 149, ал. 2, т. 1 от ЗУТ. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на оспорването и за нея съдът следи служебно. Липсата на качеството на заинтересована страна по смисъла на чл. 149, ал. 2 от ЗУТ елиминира правния интерес от обжалване на процесното разрешение за строеж. Следователно, както правилно е приел административният съд, оспорването се явява недопустимо, което води до недопустимост и на образуваното по него съдебно производство, подлежащо на прекратяване на основание чл. 159, т. 4 от АПК. Неоснователни са и релевираните в частната жалба възражения за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и постановяване на съдебния акт при непълнота на доказателствата. Недопускането от страна на съда на повторна съдебно-техническа експертиза и оставянето без уважение на направените от жалбоподателите доказателствени искания, не съставляват съществено нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото същите са неотносими относно предварителния въпрос по допустимостта на съдебното производство. Ирелевантни относно допустимостта на оспорването са и обстоятелствата по съществото на спора, както и доколко жалбоподателите са заинтересовани лица по смисъла на чл. 131, ал. 2 от ЗУТ, тъй като цитираната разпоредба е приложима при оспорване на актове, с които се одобряват подробни устройствени планове или техните изменения, но не и при оспорване на разрешенията за строеж. С оглед на горното определението следва да се остави в сила като валидно, допустимо и правилно. При този изход на спора и предвид своевременно направеното искане от страна на процесуалния представител на ответника главен архитект на район „Надежда“, Столична община, за присъждане на разноски за производството, частните жалбоподатели следва да бъде осъдени да заплатят по-равно на този ответник сумата в размер на 50 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, второ отделение,