Определение № 4271 от 20.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3519/2026 г.

Образувано е по частна жалба на Сдружение "Филмаутор", със седалище в гр. София, ул. "Луи Леже" № 2, ет. 1, ап. 2, представлявано от изп. директор М. Чолакова, чрез адв. М. Андреева от САК, против Определение № 5024 от 08.02.2026 г., постановено по адм. дело № 1228/2026 г. по описа на Административен съд София - град (АССГ), с което е оставена без разглеждане жалбата срещу мълчалив отказ на министъра на културата по Заявление № 366/01.12.2025 г. и производството по делото е прекратено. По съображения за неправилност на определението се претендира неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът - министърът на културата, представляван от ст. юрк. Туртуриков, в срока по чл. 230 АПК е подал възражение срещу частната жалба с приложени писмени доказателства. Върховният административен съд, състав на Седмо отделение, намира подадената жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. За да постанови оспорения съдебен акт, АССГ е приел, че Сдружение "Филмаутор" със Заявление № 366/01.12.2025 г. е поискало от министъра на културата да разпореди "проверки на предприятията, осъществяващи електронни съобщения чрез електронни съобщителни мрежи - дали са уредили правата за препредаване на филмите, включени в препредаваните от тях програми, както и на правото на възнаграждение, което те дължат на авторите на аудиовизуални произведения, независимо от всяко друго". В заявлението е посочено още, че административнонаказващият орган има задължение за извършване на такива проверки, включително при самосезиране. Анализирайки приложимата нормативна уредба в контекста на така заявеното искане, решаващият съд е приел, че подателят не претендира издаване на индивидуален административен акт, а настоява за извършване на проверка по реда на чл. 98 ЗАПСП, отнасяща се наличието или липсата на извършени административни нарушения. Посочил е, че административнонаказателното производството по съставяне на АУАН и издаване на наказателно постановление (НП) за нарушения на ЗАПСП не притежава характеристиките на производството по издаване на административен акт и следователно непроизнасянето на органа по такова искане не може да се квалифицира като мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК. Акцентирал е, че в обхвата на правомощията на административните съдилища не е включена проверката на актове на администрацията, обективиращи отказ (изричен или мълчалив) за образуване на административнонаказателно производство, което е в прерогативите на съответните длъжностни лица по чл. 98 ЗАПСП, които действат служебно, а не по искане на граждани и организации. При тези съображения е направил извод, че заявлението не се отнася за издаване на индивидуален административен акт, а министърът на културата няма задължение да извършва проверки и да образува административнонаказателни производства, поради което и не е налице мълчалив отказ като годен предмет на съдебен контрол. При тези съображения АССГ е приел, че жалбата се явява лишена от предмет и като такава е процесуално недопустима, поради което и на основание чл. 159, т. 1 АПК е оставил същата без разглеждане и е прекратил производството по делото. Определението е правилно. При вярно установената фактическа обстановка по делото, съдът е формирал правилен правен извод за недопустимост на подадената жалба срещу мълчалив отказ на сезирания административен орган. Мълчаливият отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК по принцип съставлява законнопрезумирано отрицателно по съдържание волеизявление от страна на административния орган по отправеното до него искане за издаване на административен акт с конкретно предписано съдържание. Следователно мълчалив отказ по чл. 145, ал. 2, т. 1, вр. чл. 58, ал. 1 АПК е налице при неизпълнение в сроковете по чл. 57 АПК на задължение на административния орган да разгледа по същество отправено до него искане. Целта, с която чл. 58, ал. 1 АПК въвежда правната фигура на мълчаливия отказ е решаването в предвидения от закона срок на въпроса, с който е сезиран административният орган, а неговото бездействие прегражда пътя за настъпване на правните последици, които са целеният правен резултат. Наличието на компетентност за разглеждане на подаденото искане е условие за прилагането на фикцията, уредена в чл. 58, ал. 1 АПК, че непроизнасянето в срок се счита за мълчалив отказ, подлежащ на съдебен контрол. При липсата на задължение за произнасяне по искането, бездействието на административния орган не представлява мълчалив отказ, т.к. срок за произнасяне въобще не започва да тече - Сравн.: чл. 58, ал. 1, вр. чл. 57 АПК. По аргумент от предписанието на чл. 4, ал. 1 АПК, административните органи действат само в рамките на своята компетентност. По тази причина не може да бъде субект на мълчалив отказ орган, който не е овластен да издаде изричен такъв, т.е. не е законно овластен да се произнесе по искането, с което е бил сезиран. В конкретния случай след като депозираното в МК заявление не съдържа искане за издаването на административен акт, възложен в компетентността на министъра на културата, АССГ законосъобразно е приел, че не е налице и мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК, който да е предмет на обжалване. Противно на доводите на жалбоподателя, от разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията не могат да бъдат черпени аргументи за допустимост на претендираната съдебна защита. Административнонаказателната отговорност като вид юридическа отговорност за правонарушения се осъществява въз основа на властнически актове - НП (Арг.: чл. 98, ал. 1 ЗАПСП, вр. с чл. 53, ал. 1 ЗАНН). Последните се издават от изпълнително-разпоредителни (административни) органи, които в рамките на компетентността си, установяват факта на нарушението и налагат предвидените в закона санкции. В качеството си на властнически акт, издаван от органите на администрацията, НП пораждат за адресата си определени наказателноправни последици, а дейността по издаването им по своето предметно съдържание е юрисдикционна (правораздавателна) дейност, с която по повод съставен акт за извършване на административно нарушение и при следване на опростено състезателно производство се решава със сила на пресъдено нещо административноправен спор (извършено ли е адм. нарушение, от кого, при какви обстоятелства и форма на вината), и се налага санкция - административно наказание. В хода на това производство жалбоподателят може да възрази срещу законосъобразността на изготвения АУАН по чл. 40 ЗАНН, а в съдебната фаза по чл. 59 и сл. - да опровергава доказателствената му сила с допустимите от НПК доказателствени средства (Арг.: чл. 14, ал. 2 НПК, вр. с чл. 84 ЗАНН). При успешно проведено обратно доказване, съдебното решение по спора ще бъде задължително за всички (Виж: чл. 228, вр. с чл. 177, ал. 1 АПК, вр. с чл. 63, ал. 1 ЗАНН). С оглед предназначението и предписаното им правно действие актовете по ЗАНН не могат да бъдат предмет на съдебноадминистративен контрол. Следва да се има предвид още, че препращането на чл. 63, ал. 1 ЗАНН към определен ред за провеждане на съдебно касационно производство по административнонаказателните дела, не налага извод за препращане към целия закон, в т.ч. за въвеждане на нови способи за обжалване на актовете, постановявани по реда на Глава ІІІ, раздел ІІ ЗАНН. Дори АУАН да се квалифицира като удостоверителен административен акт - официален документ, материализиращ изявление на овластен от закона орган относно съществуването на факти с правно значение, липсата на самостоятелни материалноправни последици изключва възможността на отделното му оспорване - Арг. чл. 159, т. 4, вр. с чл. 21 АПК. След като АУАН не притежава призната от действащото право възможност да засегне по смисъла на чл. 120, ал. 2 Конституцията права или законни интереси на жалбоподателя, не е налице тази съществена конституционна предпоставка за допустимост на предприетото съдебно обжалване, обусловено от претенция за извършване на проверки с цел ангажиране на административнонаказателната отговорност на предприятия, осъществяващи електронни съобщения чрез електронни съобщителни мрежи. На плоскостта на изложеното, верен е изводът на АССГ, че непроизнасянето на министъра на културата по искането на Сдружението - жалбоподател не формира мълчалив отказ, т.к. същият няма задължение или правомощие да постанови административен акт с претендираното в заявлението съдържание. В ЗАПСП не са предвидени процесуален ред и изрична компетентност в този смисъл. Министърът на кулурата нито е длъжен да започне производство, нито да се произнесе по искането на жалбоподателя, ето защо непроизнасянето му не представлява мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК. Липсата на годен за обжалване административен акт препятства надлежното упражняване на правото на оспорване и валидното учредяване на процесуално правоотношение по първоинстанционната жалба. Отделно от това, към възражението срещу частната жалба на МК са приложени 8 броя заповеди, издадени в периода януари 2025 - март 2026 г. за определяне на длъжностни лица с възложени контролни правомощия по спазване на ЗАПСП. Самото реализиране на административнонаказателна отговорност на отделните предприятия е извън предмета на настоящия спор по съображенията, изложени по-горе. С оглед изложеното, като е приел жалбата на Сдружение "Филмаутор" за процесуално недопустима поради липса на предмет и е прекратил производството по делото, първоинстанционният съд е постановил правилно определение, което следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, предл. 1-во, във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на Седмо отделение