Определение № 17 от 02.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4099/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал.2, пр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Р. Н. С. срещу определение № 173 от 12.10.2020 г. по ч. гр. д. № 2527/2020 г. на ВКС, I-во г.о. Жалбоподателят се позовава на обстоятелството, че в атакуваното от него определение по чл.344, ал.2 ГПК от 18.05.2020 г. по ч. гр. д. № 199/2020 г. на Софийски окръжен съд е указана възможността за обжалването му пред ВКС, а предходният тричленен състав на ВКС приел частната жалба срещу това определение за недопустима поради изчерпан процесуален ред за обжалване. Налице било противоречие в практиката по обжалване на определенията по чл.344, ал.2 ГПК. Иска отмяна на обжалваното определение на ВКС и произнасяне по същество по частната му жалба срещу определението на СОС по чл.344, ал.2 ГПК, което да бъде отменено като незаконосъобразно. Ответникът в производството Й. Н. П. оспорва частната жалба. Счита, че тя е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е насочена срещу преграждащо определение на предходен тричленен състав на ВКС, което подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на основание чл.274, ал.2, предл.2 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение № 173 от 12.10.2020 г. по ч. гр. д. № 2527/2020 г. на ВКС, I-во г.о., е оставена без разглеждане частната жалба на Р. Н. С. срещу определението от 18.05.2020 г. по ч. гр. д. № 199/2020 г. на Софийски окръжен съд, с което е отменено определение от 19.02.2020 г. по гр. д. № 388/2016 г. на Костинбродския районен съд и на основание чл.344, ал.2 ГПК е допусната привременна мярка в хода на делбеното производство, като Р. Н. С. е осъден да заплати на Й. Н. П. сумата от 91,67 лв. месечно, представляваща обезщетение за ползване на собствената й 1/6 ид.част от делбения имот. Съставът на ВКС се е позовал на т.6 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и е приел, че определение, с което въззивният съд се е произнесъл по частна жалба срещу определение на първоинстанционен съд по чл.282, ал.2 ГПК /отм./, идентичен с чл.344, ал.2 ГПК, не подлежи на касационно обжалване, тъй като въпросът да привременните мерки в делбата подлежи на двуинстанционно разглеждане и с постановяване на определението на въззивния съд този ред е изчерпан. Определението на предходния тричленен състав на ВКС е правилно. То се основава на задължителна практика на ВКС, установена с тълкувателно решение, което не е изгубило сила с приемането на новия ГПК от 2008 г., тъй като уредбата на чл.282, ал.2 и чл.213 ГПК /отм./ е идентична с уредбата на чл.344, ал.2 и чл.274, ал.1 ГПК. Погрешното указание на въззивния съд, че определението му подлежи на касационно обжалване, не може да дерогира разрешението, дадено с т. 6 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно чл.62, ал.3 ГПК само в случаите, при които съдът погрешно определи по-дълъг срок на обжалване, отколкото законът предвижда, извършеното действие след законния, но преди изтичането на определения от съда срок, не се смята за просрочено. Това правило обаче не може да бъде отнесено и към погрешни указания на въззивния съд, че е допустимо да се обжалва негово окончателно определение, тъй като не може съдът да създава процесуален ред за обжалване на необжалваем акт. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,