Определение № 19 от 20.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 87/2022 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, изреч. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на „Телесофт консултинг“ ООД срещу определение № 60390/10.11.2021 г., постановено по частно гр. дело № 4070/2021 г. на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд (ІІІ-то гр. отд. на ВКС). С обжалваното определение е оставена без разглеждане частната касационна жалба на дружеството-жалбоподател срещу определение № 2023/29.07.2021 г. по частно гр. дело № 1366/2021 г. на Софийския апелативен съд (САС). Частната жалба, по която е образувано настоящото частно гражданско производство, е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на обжалване определение на ВКС. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното определение. Поддържа се, че няколко съдебни състави счели действията на частен съдебен изпълнител (ЧСИ) при налагане на обезпечителен запор, за необжалваеми и непопадащи в обсега на съдебния контрол. Излага се становище, че когато ЧСИ действа незаконосъобразно и налага запор върху несеквестируеми вземания, действията му би следвало да подлежат на съдебен контрол. В тази връзка жалбоподателят се позовава на чл. 2 от ГПК, на тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и на практика на САС и СГС, като поддържа, че след като съдът е констатирал нарушение на закона, следвало да издаде съдебен акт, с който да възстанови върховенството на закона, както и че ако апелативният съд не е успял да се справи с отговорността да постанови справедливо решение, ВКС е призван да го стори. Сочи се и че вместо това, с обжалваното определение съставът на ІІІ-то гр. отд. на ВКС „абдикирал“ от вменената му с чл. 2 от ГПК компетентност да оказва защита и съдействие при упражняване на лични и имуществени права. В тази връзка жалбоподателят се позовава и на Дигестите на Юстиниан от 533 г. и поддържа, че ВКС е длъжен по пътя на тълкуването да запълни законова празнина, за да възтържествува правото и справедливостта. Поддържа също, че позоваването на т. 2 от ТР № 3/12.07.2005 г. на ОСГК на ВКС в мотивите към обжалваното определение, го лишавало от съдебна защита. Ответникът по частната жалба „Прокредит банк (България)“ ЕАД не е подал отговор на жалбата. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С постановеното от САС определение № 2023/29.07.2021 г. е потвърдено определение № 264634/11.03.2021 г. по ч. гр. дело № 547/2021 г. на СГС, с което е оставена без разглеждане жалбата на дружеството-жалбоподател срещу действията по изп. дело № 20208580402002 на частен съдебен изпълнител (ЧСИ) У. Д. с рег. 858, изразяващи се в налагане на запор върху вземания по банкова сметка на жалбоподателя. За да постанови обжалваното определение № 60390/10.11.2021 г., съставът на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, позовавайки се на т. 2 от ТР № 3/12.07.2005 г. на ОСГК на ВКС и на трайно установената практика на ВКС, е приел, че постановеното от САС определение № 2023/29.07.2021 г. е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, поради което подадената срещу него частна касационна жалба на дружеството-жалбоподател, е недопустима. Настоящият съдебен състав намира, че тези изводи са правилни. Съгласно задължителните указания, дадени с т. 2 от ТР № 3/12.07.2005 г. на ОСГК на ВКС, функционално компетентен да разгледа частните жалби срещу определенията за прекратяване на производството пред окръжния съд по обжалване действията на съдия-изпълнителя е съответният апелативен съд, чието определение е окончателно. Това тълкувателно решение е прието при действието на отменения ГПК от 1952 г., но не е изгубило значение и при действието на новия ГПК от 2007 г. С него производството по обжалване действията на съдебния изпълнител (чл.чл. 435-438) също е уредено като контролно-отменително едноинстанционно съдебно производство и когато окръжният съд се произнася по съществото на жалбата, неговото решение не подлежи на обжалване – чл. 437, ал. 4, изр. 2 от ГПК. Когато окръжният съд прекрати производството по жалбата срещу действията на съдебния изпълнител, определението му подлежи на обжалване пред съответния апелативен съд съгласно чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, но последният не действа като въззивна инстанция, тъй като производството пред окръжния съд е контролно-отменително. На касационно обжалване по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК подлежат само тези определения на въззивния съд, за които това е изрично предвидено в закона (в този смисъл са и мотивите към т. 8 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС), като такъв триинстанционен ред не е предвиден за производството по чл.чл. 435-438 от ГПК. Изводът, че определението на апелативния съд, с което се потвърждава преграждащото определение на окръжния съд в производството по обжалване действията на съдебен изпълнител, следва и от разпоредбите на чл. 274, ал. 4, във вр. с чл. 437, ал. 4, изр. 2 от ГПК – след като в рамките на това контролно-отменително едноинстанционно съдебно производство изобщо не се постановява въззивно решение по съществото на правния спор, което да подлежи на касационно обжалване, то и определението на втората съдебна инстанция, потвърждаващо преграждащото определение на първата инстанция, не подлежи на касационно обжалване. В смисъла на изложеното е и трайно установената практика на ВКС – определение № 129/11.02.2011 г. по ч. търг. д. № 88/2011 г. на I-во търг. отд. на ВКС, определение № 8/08.01.2010 г. по ч. гр. д. № 538/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 135/13.03.2017 г. по ч. гр. д. № 926/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 175/06.04.2017 г. по ч. гр. д. № 949/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 86/27.03.2017 г. по ч. гр. д. № 792/2017 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 210/08.05.2019 г. по ч. гр. д. № 1448/2019 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 316/08.07.2019 г. по ч. гр. д. № 1749/2019 г. на III-то гр. отд. на ВКС, определение № 546/23.12.2019 г. по ч. гр. д. № 4569/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и пр. От така изложеното следва, че оплакванията и доводите на жалбоподателя са напълно неоснователни. Същият не е лишен от съдебна защита в нарушение на чл. 2 от ГПК, както неоснователно се поддържа в разглежданата частна жалба, тъй като той е упражнил правото си на жалба пред САС, който я е разгледал и се е произнесъл по същество по нея с определение № 2023/29.07.2021 г., но не я е уважил. Обстоятелството, че по-нататъшен съдебен контрол пред ВКС е недопустим съгласно процесуалния закон и цитираната по-горе трайно установена практика (включително задължителна такава) на ВКС по приложението му, не означава, че е налице празнота в закона, която да се запълва по пътя на тълкуването, а още по-малко – че ВКС бил „абдикирал“ от вменената му с чл. 2 от ГПК компетентност да оказва защита и съдействие при упражняване на лични и имуществени права, както също неоснователно поддържа жалбоподателят. Соченото от последния ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС няма никакво отношение към случая. Справедливостта, на която жалбоподателят също се позовава, е основен принцип в правораздаването, но именно с оглед реалното му приложение – за да се сложи край на съответния правен спор (в случая процесуалноправен такъв), законът посочва кои съдебни актове са окончателни и не подлежат на по-нататъшен съдебен контрол пред по-горен по степен съд (съдебна инстанция). По изложените съображения, обжалваното определение № 60390/10.11.2021 г. е правилно, а при извършената служебна проверка се установи и че то е валидно и процесуално допустимо, поради което следва да се потвърди. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение