Определение № 573 от 21.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 646/2023 г.

Производството по делото е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. второ ГПК. Образувано е по постъпила частна жалба от В. Ц. Д., чрез процесуалния ѝ представител, срещу определение № 125 от 20.02.2023 г. по ч. т. д. № 28/2023 г. по описа на Върховен касационен съд в частта му, с която е оставена без разглеждане частната касационна жалба на В. Ц. Д. срещу определение № 2609/19.10.2022 г. по в. ч. гр. д. № 2920/2022 г. на Апелативен съд – София. С последното, след отмяна на определение № 3177 от 11.10.2022 г. по т. д. № 2047/2021 г. на Софийски градски съд, е допуснато обезпечение по молба на настоящата жалбоподателка чрез спиране изпълнението по изп. дело № 20227860400354 на ЧСИ М. М., при гаранция в размер на 500 000 лв. Жалбоподателката моли за отмяна на атакуваното определение в обжалваната му част като неправилно и незаконосъобразно, оспорвайки съображенията на предходния състав на ВКС, че редът за обжалване на въззивното определение е изчерпан. Заявява, че в случая, макар обезпечението да е допуснато от въззивния съд, този акт също е неблагоприятен за нея предвид допускането на обезпечението при условията на внесена гаранция в размер на 500 000 лв., който размер е завишен и не съответства на размера на предвидимите преки вреди от обезпечението, които биха били претърпени от ответната страна при неоснователност на предявения иск. Излага аргументи, че предявеният иск е подкрепен с достатъчно убедителни писмени доказателства, поради което обезпечението е следвало да бъде допуснато без определяне на парична гаранция, евентуално – при по-нисък размер на определената парична гаранция. Против частната жалба не е постъпил писмен отговор от третото за спора лице (взискател по спряното изпълнително производство) – „Автостъкла Кобра“ ЕООД, [населено място]. Частната жалба е депозирана в срок, от легитимирана страна, против подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което и подлежи на разглеждане по същество. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение в настоящия си състав счита, че частната жалба е неоснователна, поради следното: С обжалваното въззивно определение, постановено по частна жалба на В. Ц. Д., е отменено определение № 3177 от 11.10.2022 г. по т. д. № 2047/2021 г. на Софийски градски съд, с което е оставено без уважение искането ѝ за допускане на обезпечение на предявен иск, като вместо това е допуснато обезпечение на предявения от В. Ц. Д. срещу „Автостъкла“ ООД иск с правно основание чл. 155, т. 1 ТЗ при обезпечителна мярка спиране изпълнението по изп. дело № 20227860400354 по описа на ЧСИ М. М., рег. № 786 на КЧСИ, при условие че молителката внесе парична гаранция в размер на 500 000 лв. Частната касационна жалба срещу въззивното определение е преценена като недопустима от състава на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение по ч. т. д. № 28/2023 г. При формиране на този извод в обжалваното определение е съобразено, при отчитане на съответно цитираната трайна съдебна практика на състави на ВКС, ТК, че разпоредбата на чл. 396, ал. 2 ГПК регламентира правото на обжалване на въззивното определение, с което въззивният съд, произнасяйки се по частна жалба срещу първоинстанционно определение, го отмени и допусне обезпечението. Възприето е, че нормата е създадена с оглед защита на ответника по молбата, като чрез нея се гарантира, че всяка от страните ще има право да обжалва постановеното в нейна вреда определение по чл. 389, респ. чл. 390 ГПК, като от това следва, че определението, с което молба за допускане на обезпечение се уважава от въззивен съд, не подлежи на касационен контрол пред ВКС по частна жалба на молителя, като именно такава е настоящата хипотеза. Настоящият съдебен състав споделя изложените в обжалвания акт правни аргументи, основани на действащата редакция на чл. 396, ал. 2 ГПК, допълнена след постановяване на Тълкувателно решение № 1 от 21.07.2010 г. по тълк. дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, и на неговите постановки. Съгласно изричната норма на чл. 396, ал. 2 ГПК на касационно обжалване подлежи единствено определението, с което въззивният съд е допуснал исканото обезпечение за първи път, т. е., когато е отменил отказа на първоинстанционния съд да уважи молбата за допускане на обезпечение и е допуснал същото. Целта на това законодателно разрешение, въведено с изменението на посочената норма през 2010 г. (ДВ, бр. 100/2010 г.), е да се осигури възможност на ответника за защита срещу допуснатото обезпечение чрез обжалването му, от каквато защита същият би бил лишен при допускане на обезпечението от въззивната инстанция, с оглед приетото в Тълкувателно решение № 1 от 21.07.2010 г. по тълк. дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, че определенията по обезпечение на иска подлежат на двуинстанционно разглеждане. Затова, в хипотезата, когато искането за допускане на обезпечение е оставено без уважение от първата инстанция, а е уважено от въззивния съд в резултат на подадена от ищеца частна жалба, за същия двуинстанционното разглеждане е изчерпано и не съществува възможност за обжалване на въззивното определение пред ВКС, в т. ч. и по отношение на условията, при които е допуснато обезпечението. Предвид това изводът, че инстанционният контрол е изчерпан с постановяване на въззивното определение, е правилен и обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение