Определение № 2433 от 19.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 1826/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх.№ 5716/03.07.2024г., подадена от „Дженерали застраховане“ АД срещу определение № 224/17.06.2024г. по в.т.д.№ 88/2024г. на АС - Пловдив, с което въззивният съд е отхвърлил молбата му за изменение на въззивното решение в частта за разноските, чрез намаляване на размера на присъденото адвокатско възнаграждение на ищеца. Жалбоподателят поддържа, че Апелативен съд – Пловдив неправилно и едностранно е ценил част от събраните доказателства и доводите на страните по делото, като не е разгледал в пълнота аргументите му относно претенцията за разноски на процесуалния представител на ищеца. Счита, че неправилно адвокатското възнаграждение е определено съгласно разпоредбите на Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, изменена с ДВ бр. 88/04.11.2022г., като се позовава на решението на СЕС по дело С-438/2022г. по подробно изложените доводи. Твърди, че има несъразмерност между възнагражденията, предвидени за предоставяне на правна помощ по ЗПП, възмездяването на процесуално представителство от юрисконсулт по чл. 78, ал.8 от ГПК и това в полза на адвокат по чл. 38, ал. 2 от ЗА, поради което нормата не следва да се прилага. Счита, че определеното възнаграждение на адвоката – особен представител на ищеца за въззивното производство се явява прекомерно, поради което претендира отмяна на определението и изменение на решението в частта за присъдените разноски. Претендира и разноски по настоящото производство, включващи държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по частната жалба – С. А. Г. оспорва същата чрез процесуалния си представител – адв. П. К. по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 09.08.2024г. Поддържа, че делото се отличава с фактическа и правна сложност, тъй като е налице спор по всички съществени въпроси и с оглед горното възражението на процесуалният представител на ответника за несъразмерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно. ВКС, състав на 2 т.о. като обсъди доводите на частния жалбоподател и ответната страна, както и материалите по делото, намира следното: С постановеното по в.т.д. № 88/2024г. решение под №175/30.04.2024г., АС – Пловдив е потвърдил решение №30/26.05.2023г., постановено по т.д. №12/2022г. по описа на Окръжен съд Смолян, с което „Дженерали Застраховане“ АД, е осъдено да заплати на С. А. Г., на основание чл.432 от КЗ, във връзка с чл.86 от ЗЗД, сумата в размер на 40 000лв. по предявения частичен иск от общо 100 000лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП, настъпило на 17.05.2017г., като е присъдил на адв. П. К. адвокатско възнаграждение в размер на 4 620лв., с ДДС, за оказано безплатно процесуално представителство във въззивното производство. С обжалваното определение под № 224/17.06.2024г. по в.т.д.№ 88/2024г., АС – Пловдив е разгледал молбата по чл. 248 от ГПК за изменение на разноските от жалбоподателя, но е приел, че искането е неоснователно и я е оставил без уважение. Изложил е мотиви, че е налице задължителна съдебна практика – решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г., съгласно която националният съд не само може, но е и длъжен да откаже да приложи национална правна уредба, когато тя противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, какъвто директен ефект има нормата на чл.101, пар.1 от ДФЕС и в случая съдът не е обвързан с Наредбата, приета от съсловната организация на адвокатите, но е посочил, че адвокатското възнаграждение не е във висок размер и не е несъразмерно с оказаното безплатно процесуално представителство, както и с фактическата и правна сложност на делото, тъй като с въззивната жалба е поддържан спор по всички съществени въпроси по иск по чл. 432 от ГПК, поради което то не следва да бъде намалявано. ВКС, Търговска колегия, състав на Второ т.о. намира, че частната жалба е процесуално допустима като подадена от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок. Обжалваното определение на Пловдивски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248 от ГПК да редуцира присъденото на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА, е съобразено с практиката на ВКС относно дължимостта на такова в хипотезата на осъществено безплатно процесуално представителство. Предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, са посочени в разпоредбата на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1 ЗА, която е ясна и непротиворечива и те са: да е оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1 - т. 3 ЗА и в съответното производство насрещната страна да дължи разноски, т.е. да е постановено позитивно решение за страната, представлявана от съответния адвокат /чл. 38, ал. 2 ЗА вр. чл. 78 ГПК/. В този смисъл е последователната практика на ВКС, намерила израз в определение № 628 от 18. 10. 2012г. по ч. гр. д. № 598/2012г., III г. о., определение № 708 от 5. 11. 2015г. по ч. гр. д. № 4891/2015г., IV г. о., определение № 257 от 9. 05. 2018г. по ч. т. д. № 226/2018г., II т. о., определение № 289 от 27. 08. 2020г. по ч. т. д. № 992/2020г., І т. о. и др., която се споделя и от настоящия състав. По отношение на размера на следващото се възнаграждение, въззивният съд е посочил, че не е длъжен да съобразява Наредба № 1/2004г. относно минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед наднационалната практика на СЕС, но сумата, която е присъдена намира за справедливо възнаграждение. Съдът е съобразил, че съгласно решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В решението на СЕС е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Прието е, че това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери. Въззивният съд при постановяване на обжалвания съдебен акт се е съобразил с горепосочената практика, като е приел, че предвид задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни, като наличието на празнота в закона относно конкретния размер на възнаграждението, следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв., с изключение на частта, с която се препраща към наредба на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения. В разпоредбата на чл. 36, ал.2, изр. 2 вр. ал. 1 от ЗАдв. се посочва, че възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и по размер следва да е справедлив и обоснован. С оглед гореизложеното при определяне на възнаграждението на процесуалния представител на ищеца, следва да се вземат предвид конкретни критерии като високата образователна квалификация на лице, придобило юридическа правоспособност и вписано в съответния регистър на адвокатска колегия, поетата отговорност от адвоката, но да се отчете фактическата и правна сложност на делото, тъй като в случая спорът пред въззивната инстанция е бил относно всички елементи на фактическия състав на иска. Предвид горното и с оглед спорния материален интерес при осъществената защита и като се вземат предвид и посочените по-горе критерии, които са изпълнени в настоящия процес, следва да се приеме, че възприетото от Пловдивски апелативен съд, че е справедливо и обосновано възнаграждението да е в размер на 3850 лв. без ДДС или 4620 лв. с включен ДДС, която сума съответства на следващо се с оглед положения труд, не е в противоречие с практиката на ВКС. Предвид горното обжалваното определение следва да бъде потвърдено, а частната жалба – оставена без уважение. По претенциите за разноски по частната жалба, съдебният състав намира, че такива не се следват за настоящото производство. Последователна е практиката на ВКС, че в производството по чл. 248 ГПК нови разноски не се дължат. Неприложимостта на разпоредбата на чл. 81 ГПК се обосновава с аргумента, че определението, което се постановява по реда на чл. 248 ГПК, включително и обжалването му, няма самостоятелен характер и не представлява акт по смисъла на чл. 81 ГПК. Производството по чл. 248 ал. 1 ГПК не е ново съдебно производство, с различен предмет от исковото производство, а има акцесорен характер – негов предмет са вече заявени и осъществени разноски, които са били или е следвало да бъдат предмет на присъждане по вече приключилото в съответната инстанция дело. Определението по чл. 248 ГПК не слага край на съдебното производство, а с него само се изменя или допълва вече постановен съдебен акт в частта за разноските. Поради това изходът от производството по чл. 248 ГПК, включително и при обжалването му, не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. Разноски не се дължат както в производството по чл. 248 от ГПК, така и в това по обжалване на постановен в такова производство акт. В този смисъл са определение № 216 от 17.07.2017 г. по гр. д. №3648/2016г. на ВКС III г. о., определение № 683 от 21.12.2015 г. по ч. гр.д.№5089/2015 г. на III г. о., определение № 29 от 13.01.2017 г. по ч. т. д. № 1797/2016г. на II т. о., определение № 256 от 01.08.2017 г. по гр. д. №1355/2017г. на IV г. о., определение № 205 от 19.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4518/2018 г. на I г. о., определение № 615 от 09.10.2019г. по ч. т. д. № 2377/2017 г. на II т. о.,, определение № 58 от 04.03.2020 г. по т. д. № 112/2020 г. на I т. о., определение № 200 от 19.08.2022 г. по ч. гр. д. № 869/2022г. на I г. о. и мн. др., които се споделят от настоящия състав. Предвид горното за настоящото производство разноски на страните не следва да се присъждат. Воден от горните съображения, ВКС, състав на 2 т.о.