Определение № 4190 от 16.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3616/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс АПК. Образувано е по частна жалба на М. С., гражданка на Индия, чрез адв. П. Кънчев, против определение № 7886/26.02.2026г., постановено по адм. дело № 2195/2026г. по описа на Административен съд София-град, с което на основание чл. 159, т.1 АПК е оставена без разглеждане жалбата й срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване (виза Д) от длъжностно лице в посолството на РБ в гр. Делхи, по заявление на лицето от 10.11.2025 г. и производството по делото е прекратено. В частната жалба се твърди, че определението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и при необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и за връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след като прецени направените в жалбата оплаквания във връзка с доказателствата по делото, констатира следното: Частната жалба е допустима, като подадена срещу подлежащ на обжалване, неблагоприятен за страната в производството акт, с който се прегражда по-нататъшното развитие на производството и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество, тя е основателна. Производството пред първоинстанционният съд е образувано по жалба на М. С., гражданка на Индия, срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване (виза Д) от длъжностно лице в посолството на РБ в гр. Делхи по заявление на лицето от 10.11.2025 г. С оспореното определение съдът е приел, че така издадения отказ не подлежи на обжалване на основание чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България, поради което е оставил жалбата без разглеждане и производството по делото е прекратено. Прието е, че в случая няма засягане на гарантираните от ЕКПЧ основни права и свободи на жалбоподателя. Посочено е, че в жалбата не се твърди нарушаване на конкретно право измежду тези по Част I, чл.чл. 2-14, вкл. от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Така постановеното определение е правилно. Според чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Разпоредбата е ясна. С приемането й е въведено предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. Същевременно е предвидено и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид "D" единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В случая обаче такова засягане не е претендирано от оспорващата. При така установеното, правилно административният съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателката не са изложени твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да обуславят допустимост на жалбата. Правилно е посочено от административния съд, че оплакванията са формулирани бланкетно и са неотносими към конкретните основания от фактическа страна. Предвид изложеното правилно на основание чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ жалбата е оставена без разглеждане и е прекратено образуваното по нея съдебно производство. Обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,