Определение № 232 от 04.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1021/2012 г.

Производството е по чл.274, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 ГПК и чл.248, ал.3 ГПК. Образувано е по частната жалба на адв. П.К.- САК, в качеството и на процесуален представител на Ф. Х. Ф., Е. Г. Ж. и А. Г. Ф. против определението на Софийски апелативен съд № 1936 от 25.09.2012 год., по гр.д.№ 984 / 2012 год., с което е изменено въззивното решение на същия съд № 904/04.06.2012 год., по гр.д.№ 984/2012 год., в частта му за деловодните разноски. С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, като по изложените от частния жалбоподател съображения за допуснато нарушение на процесуалния закон ГПК се иска и отмяната му. Твърди се, че така присъдените на ответника деловодни разноски не се следват на страната, предвид обстоятелството, че пред въззивния съд нито е заявена някаква различна от предявената пред СГС претенция, нито е уважено ново, различно от заявеното пред първоинстанционния съд искане. Освен това, по делото липсват доказателства за реално извършени от ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение и не е установен техния размер. Ответната по частната жалба страна е взела становище в срока и по реда на чл.276, ал.1 ГПК, като е оспорила основателността и. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното определение, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира: Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение състав на Софийски апелативен съд за първи път се е произнесъл по основателността на заявеното от ответника във въззивното производство [фирма], [населено място] искане, основано на чл.248, ал.1 и сл. ГПК, за изменение на постановеното във въззивното производство по гр.д.№ 984/2012 год. решение, в частта му относно следващите се на страната деловодни разноски, като е уважил същото, позовавайки се на процесуалното правило на чл.78, ал.3, във вр. с ал.8 ГПК и на крайния правен резултат по делото. Определението е правилно и следва да бъде потвърдено. Законосъобразно е разбирането на решаващия съд, че с оглед изхода от възникналия правен спор във въззивното производство и установеното с чл. 78, ал.3 ГПК процесуална правило на ответната страна се дължат направените деловодни разноски за защита пред всяка отделна инстанция и доводите на процесуалния представител на частните жалбоподатели в противна насока, като лишени от основание в процесуалния закон, вкл. по арг. от чл.81 ГПК, не се споделят от настоящия съдебен състав. Неоснователно е и оплакването за неправилно приложение на чл.78, ал.8 ГПК. Обстоятелството, че в производството пред Софийски апелативен съд въззиваемият - [фирма] е бил защитаване от юрисконсулт, в лицето на юрк. Я., е достатъчно, за да се счете, че на същия, като разноски по см. на чл.78, ал.8 ГПК се следва присъждане на адвокатско възнаграждение, подлежащо на включване в общите деловодни разходи на страната по чл.78, ал.3 ГПК. Що се касае до липсата на доказателства за реално извършени от страната разходи за заплащане юрисконсултско възнаграждение, то според практиката на касационната инстанция, която настоящият съдебен състав споделя, израз на която е и служебно известното на същия определение № 619 от 23. 10. 2012 год., по т.д.№ 612/2012 год. на І т.о., в хипотезата на чл.78, ал.8 ГПК, изрично разграничена от законодателя от тази по чл.78, ал.1 и ал.5 ГПК, възнаграждението се определя от съда и доказателства за плащането му от страната не се събират, поради съществуващите отношения между юрисконсулта и представляваното лице, основани на договор, уреждащ всички права и задължения на страните, а не само процесуалното представителство по конкретното дело. Не намира опора в процесуалния закон и становището на частните жалбоподатели, касаещо приложението на чл.78, ал.6 ГПК, във вр. с чл.83, ал.1, т.4 ГПК. По този въпрос също е налице трайно установена и непротиворечива практика на касационната инстанция, според която в таксите и разноските по делото, от заплащането на които страната е освободена, не се включват дължимите на противната страна разходи за заплатено адвокатско възнаграждение. Горното разбиране следва от самото право на разноски в исковия процес, регламентирано с нормите на чл.78 ГПК, аналогични с нормите на чл.64 ГПК/ отм./, като имуществено право, макар и от категорията на акцесорните. Водим от горното, настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, на осн. чл.278 и сл. ГПК