Определение № 195 от 13.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1645/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на М. Б. Б. против определение № 260161 от 25.3.2021 г., постановено по възз. ч.гр. д. № 169 по описа за 2021 на Пловдивския апелативен съд, първи граждански състав, с което е оставена без разглеждане частната му жалба вх. № 263150 от 28.09.2020 г. против определение № 260101 от 4.09.2020 г. по възз. гр. д. № 932 по описа за 2020 г. на Пловдивския окръжен съд за неприемане на подаденото от него възражение по чл.423 от ГПК, като производството е прекратено. Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно, поради което моли да бъде отменено и да се върне делото за разглеждане на частната му жалба по същество. „ОББ“ АД счита жалбата за недопустима, а по същество-за неоснователна, поради което моли да бъде оставена без разглеждане или без уважение. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, приема следното: Частната жалба е допустима, тъй като е подадена в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. М. Б. Б. е подал възражение по чл.423 от ГПК срещу издадената по ч.гр. № 2864/2014 г. на Пловдивския районен съд заповед за изпълнение, твърдейки, че заповедта не му е връчена лично и той няма обичайно местопребиваване на територията на страната-основание по чл.423, ал.1, т.2 от ГПК. С определение № 260101 от 4.09.2020 г. по възз. гр. д. № 932 по описа за 2020 г. Пловдивският окръжен съд не е приел възражението на молителя. Счел е, че не е налице хипотезата на чл.423, ал.1, т.2 от ГПК, като по този начин се е произнесъл по съществото на искането, а не го е оставил без разглеждане като просрочено, както твърди частният жалбоподател. Ето защо приложената практика, касаеща обжалваемостта на определението, с което искането по чл.423 от ГПК е оставено без разглеждане, е неотносима към настоящия спор. Съгласно разясненията в т. 15 и т. 8 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС в производството по чл.423 от ГПК се извършва преценка относно съществуването на основания за възстановяване висящността на приключилото заповедно производство, които дават право на молителя да подаде възражение срещу издадената заповед извън срока по чл.414, ал.2 от ГПК. Затова окръжният съд не действа по правилата на въззивното производство, а в извънредно едноинстанционно производство, аналогично на производството по отмяна на влезли в сила съдебни решения. Определението на окръжния съд по реда на чл. 423 ГПК няма характер на акт, преграждащ по-нататъшното развитие на делото по чл.274, ал.1, т.1 от ГПК и не е от категорията на определенията по чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК, чиято обжалваемост е изрично предвидена в закона. Следователно определението е окончателно и не подлежи на инстанционен контрол. В този смисъл е трайната практика на ВКС, съдържаща се в определения № 120 от 5.03.2020 г. по ч. т. д. № 233/2020 г. на II ТО, № 501 от 19.11.2019 г. по ч. гр. д. № 4001/2019 г. на III ГО, № 231 от 21.11.2016 г. по ч. гр. д. № 4330/2016 г. на II ГО, № 344 от 22.07.2019 г.по ч. гр. д. № 1716/2019 г.на III ГО, № 197 от 26.04.2018 г. по ч. гр. д. № 1497/2018 г. на IV ГО и много други. Съобразявайки се с тази практика, Пловдивският апелативен съд е постановил правилно и законосъобразно определение, което следва да бъде потвърдено. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение