Определение № 4591 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3913/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор С. Ч., срещу определение № 365 от 11.08.2026 г., постановено по в. гр. д. № 217/2026 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е оставена без разглеждане молба с вх. № 6083/26.06.2026 г. на Прокуратурата на Република България, за допълване на постановеното по делото решение № 128 от 22.06.2026 г. и е прекратено производството. С частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт. Навеждат се доводи, че във въззивното производство няма произнасяне относно началната дата на дължимата лихва. Сочи се, че конкретното искане на Прокуратурата не е обсъдено в мотивите на въззивното решение и по него липсва произнасяне в диспозитива. Ответникът Л. К. Г. не взема становище по частната жалба в предоставения срок за отговор. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното определение въззивният състав е установил от фактическа страна, че с решение № 543 от 17.12.2025 г. по гр. д. № 490/2025 г. на Окръжен съд – Пазарджик, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Л. К. Г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от незаконно повдигнатото обвинение и предаване на съд за престъпление по чл. 282, ал. 2, във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 3 НК, във вр. с чл. 11, ал. 3, чл. 13, ал. 1 от ЗВСГЗГФ и чл. 18 Ж, ал. 4, т. 2 от ППЗСПЗЗ, за което е бил оправдан, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.04.2024 г., като искът за разликата до 100 000 лв. е отхвърлен; че решението в отхвърлителната част е обжалвано от ищеца Л. К. Г. с искане за уважаване на иска в пълен размер, като против решението е подадена въззивна жалба и от Прокуратурата, в която са изложени съображения за прекомерност на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, както и за незаконосъобразност на решението в частта относно присъдената законна лихва, началният момент на която следва да се определи от влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство, а не от датата на издаването му; че формулираният в жалбата на Прокуратурата петитум е да се отмени обжалваното решение и да се постанови ново, с което да се отхвърли предявения иск или да се намали присъденото обезщетение. Въззивният съд е констатирал, че с постановеното по делото решение същият е отменил частично обжалваното решение, като е отхвърлил предявения иск над сумата от 11 000 евро и потвърдил решението в останалата обжалвана част. Посочил е, че в решението не са изложени мотиви досежно началния момент на законната лихва. При тези данни по делото, въззивната инстанция е намерила молбата по чл. 250 ГПК за неоснователна. Изложила е съображения, че производството по чл. 250 ГПК е средство за отстраняване пропуска на съда да се произнесе по целия предмет на делото, с който е сезиран: при постановяване на първоинстанционното решение – по един от съединените искове или за част от спорното право, а във въззивното производство – за част от обжалваното решение. Застъпила е становище, че основание за допълване на въззивното решение е пропускът на съда се произнесе по целия предмет на обжалване – тогава, когато липсва формиран диспозитив за част от атакуваното решение. В случая решаващият състав е посочил, че предмет на въззивно обжалване е първоинстанционното решение по отношение на пълния размер на предявения иск за неимуществени вреди, както и относно акцесорната претенция за законна лихва, считано от 08.04.2024 г. до 23.05.2024 г. Формирал е извод, че с постановеното във въззивното производство решение се е произнесъл в диспозитива по целия предмет на обжалване – отменил е първоинстанционното решение за част от присъденото обезщетение, като е постановил ново, с което е отхвърлил предявения иск над сумата от 11 000 евро, а решението в останалата обжалвана част – за уважената част от иска до 11 000 евро, за отхвърлената част над 15 338.76 евро, както и в частта на присъдената лихва от 08.04.2024 г. до 23.05.2024 г. – е потвърдил. Съобразил е обстоятелството, че действително е пропуснал да обсъди оплакването на Прокуратурата досежно началния момент на законната лихва, но е приел, че необсъждането в мотивите на правнорелевантни за спора въпроси не е основание за допълване на решението по реда на чл. 250 ГПК, след като съдът е формирал и изразил в диспозитива воля по целия заявен от страните предмет на делото. Аргументирал се е с мотивите, че пропускът на въззивния съд да се произнесе по дадено оплакване във въззивната жалба, касаещо определена част от съдебното решение, не е основание за допълване на решението, а процесуално нарушение, което може да се релевира в касационното производство. Предвид изложеното, въззивната инстанция е намерила, че по отношение на депозираната от Прокуратурата молба по чл. 250 ГПК не са налице процесуалните изисквания за разглеждането ѝ по същество, поради което следва да се остави без разглеждане, а производството по делото да се прекрати. Определението е правилно. Съображенията за това са следните: Съгласно разпоредбата на чл. 250 ГПК страната може да поиска да бъде допълнено решението (определението), ако съдът не се е произнесъл по цялото ѝ искане, като това е всяко искане, отправено от страната до съда за защита на субективни права. На допълване по този ред подлежи диспозитивът на съдебния акт, в който е обективирана решаващата воля на съда. Трайно и безпротиворечиво в практика на ВКС се приема, че допълване на решението (определението) е допустимо само когато с оглед на отразеното в диспозитива, а не в мотивите на съдебния акт, съдът не се е произнесъл изцяло по предмета на спора, тъй като последните, макар и обективирани в един писмен документ със самото решение/определение, не подлежат на поправка и допълване по чл. 247 и чл. 250 ГПК. При липсата на мотиви или пропускът на съда да обсъди част от доводите на страната би могло да доведе до неправилност, но не и до непълнота на съдебния акт, когато в него е формирана воля по целия спорен предмет /пр. решение № 95 от 11.04.2011 г. по гр. д. № 1625/2009 г. на I г.о., решение № 60 от 09.03.2018 г. по гр. д. № 113/2017 г. на I г.о., решение № 137 от 29.05.2013 г. по гр. д. № 197/2012 г. на IV г.о., решение № 263 от 12.07.2012 г. по гр. д. № 359/2011 г. на I г.о. и др./. Приема се също така, че съдът не дължи произнасяне с диспозитива на решението по направените от страните правни доводи, възражения, оплаквания, а ги разглежда само в мотивите. Непълнотата на мотивите обаче не води до непълнота на решението. В настоящия случай, видно от данните по делото, предмет на въззивно обжалване от страна на Прокуратурата на Република България е първоинстанционното решение в частта по отношение на размера на иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, както и относно акцесорната претенция за законна лихва, считано от 08.04.2024 г. до 23.05.2024 г. В диспозитива на съдебното решение, въззивният съд отменяйки частично първоинстанционното решение относно размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, е потвърдил изрично обжалвания пред него съдебен акт в останалата част, включваща и присъдената акцесорна претенция за законна лихва за периода от 08.04.2024 г. до 23.05.2024 г. В действителност въззивният състав в случая не е изложил изрични мотиви в решението относно оплакването на Прокуратурата за началния момент на претенцията за дължимата законна лихва, каквито доводи страната навежда в частната си жалба. Съгласно посочените по-горе правни разрешения обаче, които се споделят и от настоящия състав, аргументацията на решаващия състав, изложена в мотивите на съдебния акт, не подлежи на допълване по реда на чл. 250 ГПК. След като видно от диспозитива на въззивното решение, апелативният съд се е произнесъл по целия предмет на обжалване във въззивното производство, то следователно липсва непълнота на решението му по смисъла на чл. 250 ГПК. Предвид изложеното, изводът на въззивния съд, че подадената молба за допълване по чл. 250 ГПК, не следва да бъде разглеждана по същество, е правилен и законосъобразен, поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.,