Решение № 7528 от 06.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1724/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и е образувано по касационна жалба на Държавен фонд „Земеделие“ със седалище и адрес на управление в София, на бул. „Цар Борис III“ № 136, против решение № 4182 от 19.12.2025 г., постановено по адм. дело № 877 по описа за 2025 г. на Административен съд – Велико Търново. Релевират се оплаквания за неправилност, поради неправилно приложение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се неговата отмяна и постановяване на друго, с което исковите претенции, предявени от Т. Д. Т. против ДФЗ бъдат отхвърлени изцяло. Претендира се присъждане на разноски за две инстанции. Прави се възражение за прекомерност, ако претендираното от ответника по касация адвокатско възнаграждение е над минималния размер за административни дела с определен материален интерес, посочен в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (Наредба № 1/09.07.2004 г./ Наредба/ та). Ответникът – Т. Д. Т. с [ЕГН] и с адрес в [населено място], Община Лясковец, [улица]не изразява становище по касационната жалба в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК. Не се явява и не се представлява в съдебното заседание пред настоящия съд. С молба от 16.03.2026 г. и в писмени бележки оспорва основателността на касационната жалба, иска отхвърлянето й и потвърждаването на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за настоящото производство за оказана безплатна адвокатска помощ. Представя списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба и за неправилност на обжалваното решение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен, поради което е допустима за разглеждане по същество, но е неоснователна. С обжалваното решение, в производство по реда на чл. 203 и сл. АПК, във вр. с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), ДФЗ е осъден да заплати на Т. Д. Т. сума в размер на 168.18 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода от 16.11.2022 г. до 31.10.2025 г. върху главница от 439.78 лв., както и сума в размер на 3.06 лв., представляваща законна лихва за забава върху сумата от 168.18 лв., считано от датата на предявяване на исковата молба до 21.11.2025 г. Със същото решение предявеният от Т. против ДФЗ иск за заплащане на мораторна лихва за забава за периода от 16.11.2022 г. до 31.10.2025 г. върху главница от 439.78 лв. е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 172.27 лв. Наред с това ответникът е осъден да заплати на представляващия ищеца в първоинстанционното производство адвокат адвокатско възнаграждение в размер на 400.00 лв. за оказана безплатна адвокатска помощ в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.). Административният съд – Велико Търново е приел, че е сезиран от Т. с две обективно съединени искови претенции против ДФЗ – първата, за осъждането на ответника да заплати на ищеца обезщетение по чл. 122, ал. 3 от Закона за държавния служител (ЗДСл.) в размер на сумата от 1768.00 лв. за периода от 09.11.2022 г. до 16.11.2022 г., в който, въпреки че се е явил за изпълнение на служебните си задължения, не е бил допуснат да изпълнява длъжността директор в Областна дирекция „Земеделие“ – Велико Търново, ведно с мораторната лихва върху главницата за периода от 16.11.2022 г. до датата на подаване на исковата молба в размер на 692.58 лв. и законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата на обезщетението. Втората – за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 474.75 лв., представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск по чл. 61, ал. 2 и ал. 3 ЗДСл. в размер на 17 работни дни за периода от 01.03.2022 г. до 19.02.2024 г., ведно с мораторната лихва върху главницата в размер на 111.91 лв. за периода от 19.02.2024 г. до 31.10.2025 г. и със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата на обезщетението. С определение № 3928 от 04.12.2025 г. по първоинстанционното дело (л. 42-43 от него), съдът е прекратил производството по делото по отношение на иска с цена 474.75 лв., ведно с акцесорните претенции за лихви върху тази сума, и е изпратил същите за разглеждане от Районен съд – Велико Търново. Във връзка с молба на ищеца с правно основание по чл. 214, ал. 1, изр. последно ГПК (л. 55 от първоинстанционното дело), издадена от изпълнителния директор на ДФЗ в хода на производството пред първата инстанция Заповед № 03-РД/4466/18.11.2025 г. (л. 35, пак там) за изплащане на Т. на обезщетение по чл. 122, ал. 3 ЗДСл. в размер на основната му заплата от деня на явяването му на работа – 09.11.2022 г. до 15.11.2022 вкл., представени доказателства от лицето, че сума в размер на 439.78 лв., представляваща обезщетение по чл. 122, ал. 3 ЗДСл., е действително постъпила по негова банкова сметка, открита в банка „ДСК“ АД (л. 56, пак там) и негово изявление за оттегляне на иска с цена 439.78 лв., в съдебно заседание, проведено на 10.12.2025 г., съдът, на основание чл. 214, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК, първоначално е допуснал изменение на иска с правно основание по чл. 122, ал. 3 ЗДСл. в смисъл същият да се счита за предявен за сумата от 439.78 лв., а претенцията за мораторна лихва върху тази главница за периода от 16.11.2022 г. до 31.10.2025 г. да се счита за предявена за сумата от 172.27 лв. В същото съдебно заседание, след изявлението на ищеца за оттегляне, съдът е оставил без разглеждане иска на Т. с цена 439.78 лв. и е прекратил производството по делото в тази му част. Въз основа на събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд е приел за установено, че Т. Д. Т. е бил служител по служебно правоотношение – директор на Областна дирекция „Земеделие“ – Велико Търново, което е било прекратено със Заповед № 134/28.02.2022 г. на изпълнителния директор на ДФЗ – л. 7, пак там. Тази Заповед е отменена, като незаконосъобразна, с Решение № 123 от 05.05.2022 г., постановено по адм. дело № 121 по описа за 2022 г. на Административен съд – Велико Търново (л. 66-71, пак там), оставено в сила с Решение № 9632 от 31.10.2022 г., постановено по адм. дело № 6436 по описа за 2022 г. на Върховния административен съд (л. 72-73, пак там). Със Заявление, вх. № 02-6500/5760/08.11.2022 г., Т. поискал да бъде възстановен на предишната му длъжност, считано от 09.11.2022 г. – л. 8, пак там. Ищецът е възстановен и допуснат до работа, считано от 16.11.2025 г., със Заповед № 739/16.11.2022 г. на изпълнителния директор на ДФЗ – л. 9, пак там. След подаването на исковата молба, със Заповед № 03-РД/4466/18.11.2025 г. на изпълнителния директор на ДФЗ, e наредено изплащането на Т. на обезщетение по чл. 122, ал. 3 ЗДсл. в размер на основната му заплата от 09.11.2022 г. до 15.11.2022 г. вкл. (л. 35, пак там). На 21.11.2025 г. по банковата сметка на ищеца е преведена сумата от 439.78 лв. с основание „обезщ. 122.3 ЗДСл ЗАП. 4466/18.11.25“. Въз основа на тази фактическа обстановка, съдът е формирал следните правни изводи: Преценил е допустимост и основателност на предявената от Т. против ДФЗ искова претенция за заплащане на законна лихва за забава върху парично задължение от 439.78 лв., представляващо обезщетение по чл. 122, ал. 3 ЗДсл. Като се позовал на чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и отчел данните по делото, е приел, че законната лихва се дължи, така както е претендирана – от 16.11.2022 г. до 31.10.2025 г. – датата на предявяване на исковата молба. Съобразявайки даденото в т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на Върховния касационен съд по тълк. гр. д. № 3/2004 г. задължително тълкуване, е счел, че за незаконни действия или бездействия на административни органи, началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане, е от момента на преустановяването им. Преценил е, с оглед конкретните фактически обстоятелства, че този начален момент е от 16.11.2022 г. Отхвърлил е, като неоснователно, възражението на ответника по иска за изтекла погасителна давност по чл. 111, буква „в“ ЗЗД. Уважил е главния иск за сумата от 168.18 лв. Изчислил е лихвата по чл. 86, ал. 1 ЗЗД като е ползвал онлайн лихвения калкулатор на Интернет страницата на Национална агенция за приходите. Уважил е също акцесорната претенция за лихва върху тази главница, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата на обезщетението по чл. 122, ал. 3 ЗДСл. Мотивиран така, съдът е постановил атакувания в настоящото производство резултат. Присъдил е разноски, съобразно изхода на спора. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът е събрал относимите към предмета на спора доказателства и ги е обсъдил отделно и в тяхната съвкупност, въз основа на което е установил вярно фактическите обстоятелства по казуса. На всички възражения и доводи на страните е даден аргументиран отговор, което сочи на пълнота на мотивите и обоснованост на решаващия извод за доказаност на исковата претенция по основание. При установеното по делото изправно поведение на Т. спрямо държавния орган, изразяващо се в явяване в администрацията на ДФЗ на 08.11.2022 г., т.е. в двуседмичния срок по чл. 122, ал. 1 ЗДСл. от влизането в сила на Решение № 123/05.05.2022 г. по адм. дело № 121/2022 г. на Административен съд – Велико Търново, с което е отменена, като незаконосъобразна, Заповед № 134/28.02.2022 г. на изпълнителния директор на ДФЗ за прекратяване на служебното му правоотношение и допускането му до изпълнение на служебните му функции едва на 16.11.2022 г., за ДФЗ са възникнали предпоставките по чл. 122, ал. 3 от с.з. за заплащане на лицето на обезщетение в размер на основната му заплата, считано от деня на явяването му на работа до действителното му допускане да изпълнява служебните си задължения. Няма спор между страните, че това обезщетение в размер на 439.78 лв. е реално изплатено на Т. на 21.11.2025 г. След като е налице дължимо поведение по отношение на главно задължение – парично вземане, приложение следва да намери нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Всяко неизпълнение на парично задължение е забавено изпълнение, като законната лихва се дължи на кредитора въз основа на закона, без да се изисква от него да доказва, че действително е претърпял вреда в размер на тази лихва. Tова вземане по ЗЗД не е възнаграждение, а обезщетение за мораторни вреди от неизпълнение на парично задължение, каквото безспорно е обезщетението по чл. 122, ал. 3 ЗДСл. При правилно формиран извод, че органът незаконосъобразно е бездействал да допусне до работа Т., преграждайки служителя да започне изпълнение на служебните си задължения, съдът е преценил, че началният момент на забавата за изплащане на ищеца на законната лихва върху обезщетението по чл. 122, ал. 3 ЗДСл., е посочен в т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на Върховния касационен съд по тълк. гр. д. № 3/2004 г., съгласно което при незаконни действия или бездействия на административните органи, началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане, е от преустановяването им, която дата, в случая, е 16.11.2025 г., когато ищецът е възстановен и допуснат до работа. Правилно съдът от първата инстанция е изчислил и нейния размер до датата на завеждане на исковата молба, като по този въпрос, на основание чл. 221, ал. 2 АПК, настоящата инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съдебен акт. По изложените съображения, решението на Административен съд – Велико Търново, като правилно постановено, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора в касационното производство, на ДФЗ не се дължат разноски. Такива обаче се дължат в полза на представляващия ответника по касация адвокат, като размерът на присъдения размер на адвокатското възнаграждение следва да отчита обстоятелствата, характеризиращи конкретното дело, сред които са видът и количеството на осъществената в полза на страната, претендираща разноски, адвокатска помощ, фактическата и правна сложност на делото, както и продължителността на процеса. Съгласно чл. 8, ал. 1, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, по административни дела с определен материален интерес до 1000.00 лв., минималният размер на адвокатското възнаграждение е 400.00 лв. или 204.52 евро. То обаче е дължимо в случай на оказано процесуално представителство в пълен обем, в проведено съдебно производство, включващо изготвяне на жалба и участие в открито/и съдебно/и заседание/я. В случая адв. Дончева не е участвала в проведеното пред настоящия съд съдебно заседание. От друга страна делото не се отличава с фактическа и правна сложност, а оказаната от упълномощения адвокат адвокатска помощ и съдействие на Т. по конкретното дело се свежда до изготвяне на първоинстанционната жалба и на молба, ведно с писмени бележки от 16.03.2026 г. Поради това размерът на дължимото възнаграждение в полза на представляващия ответника по касация адвокат, преди определянето му по реда на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, следва да бъде определен по аналогия, съобразно изричното предвиждане на пар. 1 от Допълнителните разпоредби (ДР) на Наредба № 1/09.07.2004 г. Аналогичният текст за конкретния казус, според настоящия състав, е този на чл. 9, ал. 1 от Наредбата, предвиждащ че за изготвяне на искова молба и писмен отговор по искова молба, на въззивна жалба и отговор по въззивна жалба, без процесуално представителство, както и за проучване на гражданско дело и приподписване на касационна жалба по чл. 284, ал. 2 ГПК, когато не е изготвена от приподписващия адвокат, възнаграждението е в размер 3/4 от възнаграждението по чл. 7 или 8. Определено по този начин адвокатското възнаграждение възлиза на 300.00 лв., който размер следва да бъде редуциран с оглед правилото по чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ възнаграждението за адвокат да се определи съразмерно с уважената част от иска. Държавен фонд „Земеделие“, на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, следва да бъде осъден да заплати в полза на представляващия Т. адвокат сумата от 292.88 лв. (или 149.75 евро), представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ пред настоящия съд. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия