Определение № 4335 от 30.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3092/2024 г.

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от “МЛ И.“ ЕООД, чрез адвокат С. А., срещу определение № 1438 от 27.03.2024 г. на Върховния касационен съд по ч.гр.д. № 5399/2023 г., с което е допълнено по реда на чл. 248 ГПК определение № 466 от 02.02.2024 г. по ч.гр.д. № 5399/2023 г. и дружеството е осъдено да заплати на “Б... х.“ ООД сумата от 1000 лв. – адвокатско възнаграждение. Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното определение и иска неговата отмяна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу акт, подлежащ на обжалване пред Върховния касационен съд. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: С обжалваното определение съставът на Върховния касационен съд е допълнил определение № 466 от 02.02.2024 г. по ч.гр.д. № 5399/2023 г., с което е оставена без разглеждане частна жалба на “МЛ И.“ ЕООД срещу определение № 12548 от 07.12.2022 г. на Софийския градски съд по в.ч.гр.д. № 11746/2022 г. Съставът на ВКС е приел, че е пропуснал да се произнесе по разноските, ответникът по частната касационна жалба е сторил такива и е представил доказателства за това, с оглед на което частния жалбоподател “МЛ И.“ ЕООД следва да бъде осъден да заплати разноските, на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е неоснователна. На първо място, частният жалбоподател поддържа, че разноски не следва да се присъждат, защото “процес няма, производство няма“, частната жалба е оставена без разглеждане като недопустима и затова разноски не се дължат. Наведените доводи са неоснователни. Съгласно чл. 78, ал. 4 от ГПК, ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото. Подлежат на присъждане всички разноски на ответника, направени по повод водене на делото, за чието установяване той е представил надлежни доказателства. Според чл. 81 от ГПК, във всеки акт, с който приключва делото пред съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Когато основанието за прекратяване е по причина, извън поведението на ответника – оттегляне и отказ от иск, връщане на искова молба, връщане на жалба, то искането за присъждане на разноски може да бъде направено от ответника с допълнителна молба след постановяване на определението за прекратяване, която съдът разглежда по реда на чл. 248 от ГПК за изменение на решението/определението в частта за разноските. Това е сторил и съставът на ВКС, като правилно е присъдил на страната разноски с оглед на представените доказателства за реалното плащане на адвокатското възнаграждение. На второ място, частният жалбоподател поддържа, че не е имал възможност при условията на евентуалност да направи възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Това възражение също е неоснователно. Препис от молбата за изменение на прекратителното определение в частта за разноските е връчен на жалбоподателя на 11.03.2024 г., а той, чрез процесуалния си представител е подал отговор на 18.03.2024 г. Отговорът не съдържа дори бланкетно възражение за прекомерност. Обстоятелството, че страната не е направила такова възражение в предоставения ѝ от съда срок се дължи на неин пропуск, а не на липса на възможност да възрази. Предвид посоченото, наведеното възражение е неоснователно. В заключение, частната жалба е неоснователна. Обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение