Решение № 5049 от 11.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1681/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. М., гражданин на Бангладеш, подадена чрез процесуалния представител адв. Н.Тагарова, срещу решение №40451 от 03.12.2025г., постановено по адм. дело №3734/2025г. на Административен съд – София-град. Касационният жалбоподател счита, че решението е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и при необоснованост- отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. При подробно изложени съображения се иска отмяната на атакуваното съдебно решение и връщане на преписката на административния орган за ново произнасяне по заявлението. Претендира присъждане на разноски за две съдебни инстанции. Представя писмена защита. Ответникът – Завеждащ консулската служба в гр.Делхи, Индия, не изразява становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след преценка на направените в касационната жалба оплаквания във връзка със становищата на страните и доказателствата по делото, констатира следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена срещу акт, който подлежи на касационно оспорване, в законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение № 40451 от 03.12.2025 г., по адм. дело №3734/2025г. по описа на АССГ е отхвърлена жалбата на М. М., гражданин на Бангладеш, против постановен отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване (виза вид „D“), издадена на 07.03.2025г. от Завеждащ консулската служба в град Делхи, Индия по Заявление №25000488 на основание чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ. За да достигне до този резултат решаващият състав на АССГ е констатирал, че административният акт е издадена от компетентен орган, в писмена форма – стандартен формуляр за уведомление и обосновка на отказ за издаване на виза, анулиране или отмяна на виза. Съдът не е установил допуснати нарушение на административно-производствените правила, също така е отчел, че същият съответства на материалния закон. Административния съд е приел за правилен извода на административния орган, че чужденецът не е доказал достоверно целта и условията заявеното пребиваване в Р.България, поради което е налице условието на чл. 10, ал.1, т.17 от ЗЧРБ. От доказателствата по делото е видно, че има разминаване в продължителността на декларирания от чужденеца период на престой в Шенгенското пространство – от 01.03.2025г. до 01.03.2026г. и срокът на самото обучение – 1 ,5 година за придобиване на ОКС „Магистър след висше образование“ и езикова подготовка с продължителност от 11 месеца, както и срок на медицинска застраховка от 01.03.2025г. до 28.02.2026г., който пък срок следва да покрие периода на пребиваване на лицето в страната, а в случая е сключена такава за по – кратък срок. Въз основа на което съдът е обосновал извода, че не са установени по безспорен начин целта и условията на планирания престой. Съдът е приел за декларативно и балнкетно възражението на чужденеца за допуснато нарушение на чл.14 от КЗПЧ. Решение е правилно. При постановяването му не са допуснати съществени нарушения, съставляващи касационни основания, които налагат неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснената фактическа и правна обстановка, след обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е изложил верни правни изводи, които напълно се споделят от настоящата инстанция. При преценка на наличните доказателствени средства, обосновано е прието, че чужденецът не е доказал достоверно целта и условията на заявеното пребиваване в Република България, с което са осъществени предпоставките по чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ. Отказът е съставен на формуляр по образец, съгласно Приложение № 7 към чл. 34, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим /НУРИВОВР/. Обосновани са причините за постановяването му, в т.ч. апликантът е приет за редовен студент, но след като премине 9 месечен езиков курс за учебната 2024-2025г., същият би могъл да дойде в Р.България най – рано през месец февруари 2025г., което би попречило на езиковото обучение и невъзможност впоследствие да продължи обучението си в избраната специалност, което е в съответствие с правното основание за издаването му - чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ, следователно не се установява да е нарушена императивната норма на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. От приетите по делото писмени доказателства, представеното становище от Държавна агенция "Национална сигурност" (ДАНС), писмо с рег. № 5373р-353/18.02.2022 г. от Началника на група "Миграция" при ОДМВР - Русе до Дирекция "Миграция", от което е се установява, че апликанта е приет за редовен студент, но след като преминат обучение в деветмесечен подготвителен и специализиран езиков курс по български език за учебната 2024-2-25г. Същият би могъл да пристигне най- рано през месец февруари 2025г., който период е след приключване на зимния и след началото на летния семестър, което би представлявало пречка за завършване на езиковото обучение и невъзможност впоследствие да се продължи обучението в избраната специалност. В писмото се съдържа информация за предходна учебна година в Русенски университет „Ангел Кънчев“, където са започнали обучение 22 граждани на Индия, Пакистан и Бангладеш, като към момента в университета се обучават 6 граждани, а на 14 са наложени ПАМ, въз основа на което е обоснован извода, че тази категория чужденци използват страната като транзитен пункт за миграция. В случая следва да се съобрази и Тълкувателно решение № 16/1975 г. на ОСГК на ВС и константната съдебна практика, според което излагането на мотивите в документ, съставен от друг орган преди издаването на обжалвания индивидуален административен акт, не противоречи на нормативните изисквания. С оглед предхождащите акта други актове и документи същите се приобщават към административната преписка, а изложените в тях мотиви, приети от издателя, съставлява фактическите основания за издаване на акта. Поради това доводите в касационната жалба в тази връзка следва да се приемат за неоснователни. В касационната жалба се твърди, че отказът е издаден и в противоречие с решение на СЕС от 10 септември 2014г. по дело С-491/13 във връзка с Директива 2004/114. Този довод като наведен едва в касационното производство не следва да бъде обсъждан поради императивната забрана по чл. 220 АПК, съгласно който Върховният административен съд преценява прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение. В касационната жалба отново са изложени твърдения за нарушение на чл. 14 от КЗПЧ, който се приемат за неоснователни. Гарантираното от чл. 2, изр. 1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС право на образование обезпечава достъп до всички съществуващи образователни институции и включва предаване на знания и интелектуално развитие, а и възможност да се ползва придобитото образование във всички образователни степени – основно, средно, висше образование, специализации. Субект на това право e всяко лице, което има желание да се ползва от правото на образование (Решение на ЕСПЧ от 27.05.2014 г. по жалба № 16032/2007 г., В. В. срещу България - § 31 - § ЗЗ), а всяка държава, която е създала съответните образователни институции има задължение да осигури достъпа до тях. В този аспект, достъпът до висшите учебни заведения в Република България е част от правото на гражданите, гарантирано от чл. 2, изр. първо от Протокол № 1 към КЗПЧОС. Задължителното държавно регулиране на правото на образование може да варира по време и място, според потребностите и ресурсите на общността, но регулациите не следва да накърняват неговата същност, а още по-малко да влизат в конфликт с други права, залегнали Ковенцията. Затова ЕСПЧ е приел че "За да се гарантира, че ограниченията, които се налагат не орязват упражняването му до степен да се накърни самата му същност и да го лишат от неговата ефективност, Съдът следва да се убеди, че са предвидими за засегнатите лица и преследват легитимна цел. "(Л. Ш. срещу Турция, § 154). Правото на чужденец да влиза и пребивава на територията на дадена държава - членка не е включено в правото на достъп до образование, но доколкото интеграцията е имплицитно свързана с демократичните измерения на пряко защитеното от Конвенцията право на образование само много сериозни основания могат да предпоставят ограничаването му. В настоящия казус, безспорно е установено разминаване в продължителността на декларирания от чужденеца период на престой в Шенгенското пространство и срокът на самото обучение, което 1,5 години за придобиване на ОКС „Магистър“ и езикова подготовка с продължителност 11 месеца, както и срока на медицинската застраховка, което дава основания да се приеме, че чужденеца не е доказал надлежно целта и условията на пребиваване на територията на Р. България. С оглед на изложеното, обосновано и правилно съдът е констатирал законосъобразност на оспорения отказ за издаване на виза за продължително пребиваване на жалбоподателя, който отказ съответства на приложената разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ. По изложените съображения обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,