Определение № 369 от 19.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 216/2024 г.

Производството е по реда на чл.274,ал.3 ГПК, образувано по две частни касационни жалби срещу определение № 6200 от 18.05.2023г. по в.ч.гр.д.№ 1067/2023г. на СГС, с което са оставени без уважение частни жалби, подадени от двете насрещни страни по спора срещу определение № 30547 от 12.11.2022г. по гр.д.№ 32151/2021г. на Софийски районен съд, постановено в производство по чл.248 ГПК. С определението на районния съд е оставена без уважение молбата на ищеца Г. С. за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските с осъждане на ответника „Юробанк“АД да му заплати разноски за адвокатско възнаграждение. Отказът е основан на съображенията, че доказателства за договорено възнаграждение не са представени по делото. Оставянето без уважение на молбата по чл.248 ГПК, подадена от „Юробанк“АД, с която е оспорено осъждането на банката да заплати на ищеца разноски съобразно уважената част на иска, е основано на съображенията, че противно на твърденията на „Юробанк“, тя като ответник е дала повод за завеждане на иска. С всяка една от подадените частни касационни жалби насрещните страни по спора обжалват потвърждаващото отхвърляне на молбата им по чл.248 ГПК определение на въззивната инстанция. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Независимо от дадените указания частната касационна жалба, подадена от ищеца е останала нередовна. В изпълнение на разпореждане № 2027 от 29.09.2023г. на Председателя на Първо т.о. на ВКС администриращият Софийски градски съд е оставил частната касационна жалба на ищеца вх. 57204 от 15.06.2023г. без движение и е дал указания до тази страна да представи изложение съгласно чл.284,ал.3,т.1 ГПК на основанията за допускане на частното касационно обжалване. Тези указания са съобщени на пълномощника на ищеца на 06.11.2023г., но към делото не е приложено изложение до изтичането на дадения едноседмичен срок. Независимо от неотстранената нередовност, с разпореждане от 01.02.2024г. администриращият съд е изпратил и тази частна касационна жалба по компетентност на ВКС. Изложеното обуславя извод, че администриращият съд не е изпълнил правомощията си по чл.275,ал.2 във вр. с чл. чл.262,ал.2,т.2 ГПК, поради което тази частна касационна жалба следва да бъде върната от настоящия състав. Частната касационна жалба, подадена от Юробанк АД е редовно администрирана и допустима. Искането в нея е за отмяна на определението на СГС, потвърждаващо оставянето без уважение молбата на ответника по чл.248 ГПК и уважаването й чрез възлагане в цялост на разноските за първоинстанционното производство в тежест на ищеца, а не единствено разноските за отхвърлената част на предявения от него иск. Акцентира се на обстоятелството, че с отговора на исковата молба банката е признала иска по чл.86,ал.1 ЗЗД за присъждане на законна лихва за основателен за периода 13.08.2019г. - 09.02.2021г., когато по изпълнителното дело е постъпило окончателното плащане за погасяване на главницата и не е признат за основателен искът за заплащане на законна лихва периода, за който той е отхвърлен с влязлото в сила решение на първоинстанционния съд. Твърдението е, че ответната банка не е дала повод за завеждане на иска, тъй като претенция за заплащането на законна лихва върху главницата ищецът не е заявил извънсъдебно, не е отправял покана за плащането й. Възразява, че ищецът не е посочил банкова сметка, а след като се е информирала за номера й, банката е извършила плащането на сумата, за която е признала иска, за което по делото е представен документ от26.08.2022г. (след постановяване на осъдителното решение на СРС). В изложението към частната касационна жалба на „Юробанк“АД се иска допускане на обжалването по въпроса „ Посочването в отговора на исковата молба, че ответникът счита предявения срещу него иск за основателен, представлява ли признание на иска?“ като се позовава на противоречие на обжалваното определение с решението по гр.д.№ 328/2009г. на 4 г.о. Като втори процесуално правен въпрос е посочен „При разглеждане на спора, длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях?“ при допълнителната предпоставка, обоснована с ППВС 1/1953г., 7/1065г. и 1/1985г. В писмен отговор ищецът оспорва основателността на подадената частна касационна жалба. За да потвърди първоинстанционното определение в обжалваната от банката част въззивната инстанция е приела, че отговорът на исковата молба не съдържа изрично признание на иска, а единствено неоспорване на фактическите твърдения, че е налице забава в плащане на главницата до 09.02.2021г. и оспорване на вземането за останалия исков период както и оспорване на размера на задължението. Като самостоятелен аргумент е изложен и този, че независимо, че по делото няма доказателства ответникът да е канен за изпълни задължението си за плащане на мораторна лихва, плащане не е постъпило и до приключване на устните състезания пред СРС. Обсъдено е, че с получаване на препис от исковата молба ответникът е уведомен за претенцията на ищеца, а с с молба от 29.04.2022г. е посочена банкова сметка, поради което банката неоснователно се позовава на невъзможност да изпълни задължението си. Отсъства основание за преценка въззивната инстанция в производството по обжалване на определението на първоинстанционния съд, при дължимата съгласно ТР №6/2017г. на ОСГТК на ВКС служебна преценка на всички релевантни факти и доказателства, да не е изпълнила задължението си да действа при пълен въззив, служебно да обсъди правно релевантните факти и доказателствата, въз основа на което да разреши въпросите, включени в предмета на това производство. С оглед на това не следва да бъде допуснато частното касационно обжалване по втория въпрос. При формулирането на първия въпрос страната не дължи сметка, че признаването на иска (дори да бъде счетено, че е налице такова в настоящия случай) е само едната от кумулативно необходимите предпоставки за приложението на разпоредбата на чл.78,ал.2 ГПК, за да бъде изцяло освободен ответникът от отговорност за заплащане на разноски на ищеца. Първата законова предпоставка е тази, да не е дал повод за завеждането на иска, а в конкретния случай плащането на съдебно предявеното от ищеца вземане след постановяване на съдебното решение за присъждането му само по себе си опровергава наличието й - т.е. изпълнението съставлява признание на неизпълнено в предходен момент (и към датата на завеждане на иска) законово задължение за плащане на лихви. В конкретния случай вземането на ищеца е изискуемо към датата на предявяването на иска. Само в обратната хипотеза - ако към тази дата вземането не е било изискуемо, но е станало такова в хода на процеса и именно тогава ответникът е изпълнил, тогава последният не е провокирал предявяването на иска и в този случай, по аргумент от разпоредбата на чл.78,ал.2 ГПК, ищецът е този, който ще отговаря за разноски, в който смисъл е и определението по ч.гр.д.№ 1499/2013г. на Четвърто г.о. на ВКС. Настоящият състав споделя това разрешение, което е изцяло приложимо към настоящия спор. По тези съображения неоснователно е и искането за допускане на касационното обжалване по първия въпрос, който както се посочи не отчита необходимостта ответникът да не е дал повод за завеждане на иска, за да бъде приложена разпоредбата на чл.72,ал. 2 ГПК. Разноски за производството не подлежат на присъждане. По изложените съображения, ВКС, състав на ТК, І т.о.