Определение № 50417 от 05.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2213/2021 г.

Производството е по чл.274 ал.2 вр. с ал.1 т.2 вр. с чл. 248 ГПК. Образувано е по частна жалба на ЗАД „ ДаллБогг: Живот и Здраве „ против определение № 209/25.06.2021 г. по т.д.№ 680/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е уважена подадената, по реда на чл.248 ГПК, молба от процесуалния представител на ищеца – адв.П. К., за изменение на въззивното решение в частта за разноските, като върху присъденото й възнаграждение, при условията на чл. 38 ал. 1 т.2 ЗАдв. вр. с Наредба № 1/2004 г. за размера на минималните адвокатски възнаграждения, бъде начислен ДДС. Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение с довода, че няма правно основание за начисляването на ДДС от съда. Данъкът е публично вземане и се урежда с императивни правни норми, които предпоставят начисляването му от регистрираното по ЗДДС лице, след като стане изискуем, съобразно извършената възмездна доставка или услуга. Цитира актове на въззивни съдилища в подкрепа на тезата си. Съображенията на жалбоподателя са основани не на недължимост на данъка, а на механизма на начисляването – от данъчно задълженото лице, съгласно чл.82 ал.1 ЗДДС, но не и от съда. Ответната страна - Д. Н. Г., чрез законния си представител Г. М. А., представлявана от адв. К. – оспорва частната жалба, като се позовава на формирана практика на касационна инстанция. Излага доводи относно възмездния характер на предоставяната услуга по процесуално представителство, независимо от началната й безвъзмездност, по реда на чл. 38 ЗАдв.. Акцентира на несъстоятелност на доводите за начисляване на ДДС от съда, тъй като искането до същия и постановеното от него е не начисляване на ДДС, а възмездяване на разноски, в размер на начислимия ДДС, дължим от данъчно регистрирания по ЗДДС процесуален представител на ищеца. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Частната жалба е неоснователна. Последователно в практиката на Върховен касационен съд е споделяно, че и в случай на предоставяна при условията на чл. 38 ал. 1 т. 2 ЗАдв. правна помощ, когато адвокатът е регистриран по ЗДДС, съгласно пар.2а от ДР на Наредба № 1/2004г. върху платеното, а в случая – дължимо адвокатско възнаграждение следва да се начисли и ДДС, като се счита негова неразделна част. Не се касае за предоставяне на безплатна адвокатска помощ, поради което не е налице облагаема възмездна доставка по смисъла на чл.2 ал.1 от ЗДДС. Предоставената услуга става възмездна в момента, в който съдът определи възнаграждение на адвоката по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗАдв., съответно за адвоката възниква задължение да начисли ДДС по реда на чл.86 от ЗДДС. В този смисъл цитираното от ответната страна определение по ч.т.д.№ 2127/2016 г. на І т.о. на ВКС, а също определение по т.д.№ 1871/2021 г., ч.т.д.№ 1983/2015 г., ч.т.д. № 1380/2021г. всички на ІІ т.о., ч.гр.д.№ 2380 / 2022 г. на ІІІ г.о. на ВКС и др. /. Правилни са съображенията на ответната страна, че не се касае за нарушаване механизма на начисляване на ДДС, а на възмездяване на предоставящия възмездната услуга, в съответствие с размера на дължимия от него данък, по начало платим от ползвателя на услугата, но с оглед изхода на спора и съобразно правилото на чл. 78 ГПК, съответно дължим от осъдената страна. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение