Решение № 638 от 21.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1057/2026 г.

Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Н. Б. срещу решение №.6679/6.11.25 по г.д.№.8820/24 на СГС, ІV Дс., с което, след отмяна на реш.№.20072212/20.12.22 по г.д.№.17476/21 на СРС, 51с., предявеният от касатора иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за връщане на получена на 29.03.16г. без основание сума 21400лв. е отхвърлен като неоснователен, със съответно произнасяне по разноските. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост; моли се за отмяна на решението и уважаване на иска, ведно с присъждане на разноски за всички инстанции и адвокатко възнаграждение за представителство пред ВКС при условията на чл.38 ал.2 ГПК. Ответната страна М. Н. Н. оспорва жалбата; претендира разноски на основание чл.38 ЗА. С определение №.2223/29.04.23 е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства, релевантните факти и доводите и възраженията на страните. В отговор на поставения въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд намира следното: Съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. При противоречие между доказателствата трябва да обоснове кои кредитира и кои не, след което да посочи възприетата от него фактическа обстановка, да я подведе под съответната правна норма и да формулира своите правни изводи, давайки обосновани отговори на възраженията и доводите на страните. От мотивите трябва да е ясна гореописаната решаваща дейност /преценка на доказателствата, установената фактическа обстановка и произтичащите от нея правни изводи/, за да може решението да бъде достатъчно убедително за страните и да даде възможност за инстанционен контрол /реш.№.25/27.01.12 по г.д.№.1832/10, ІV ГО, реш.№.227/22.03.19 по г.д.№.896/18, ІІІ ГО, реш.№.564/3.10.24 по г.д.№.5109/23, ІІІ ГО/. По касационната жалба: На 13.04.10 ищецът е сключил с В. В. - баба на ответницата, договор за заем за сумата 13 100лв., която да се ползва за саниране на сградата /ремонт на покрив, външна изолация на сградата, заплащане на дължимите данъци/, в която се намира недвижимия имот на заемателя - апартамент, представляващ партерен етаж на жилищна сграда в [населено място], р-н О., [улица]...; уговорено е, че: сумата следва да се предаде след като се учреди ипотека в полза на заемодателя на 30.04.10, след подписване на нотариален акт за покупко-продажба на горепосочения апартамент /чл.2/; заетата сума трябва да се върне в срок от 4г., считано от 30.04.10-според възможностите на заемополучателя, ведно с лихва 12% на година; при предсрочно връщане на част от сумата върху нея не се дължи лихва; ако заемателят е в забава за връщане на заетата сума и/или за плащане на уговорената лихва, дължи неустойка в размер на 2% от дължимата сума за всеки просрочен ден /чл.8/. В анекс от 27.07.10 към горепосочения договор е отразено, че заемодателят се задължава да предаде в собственост на заемателя сума 13100лв., която да се ползва за саниране на сградата както е уговорено в договора от 13.04.10, и сумата от 1200лв., която е за заплащане на дължимия данък сгради към СО р-н О., който е определен към 19.04.10. На 27.08.10 е сключен договор за учредяване на ипотека, в който е посочено, че заемодателят Е.Б. е отпуснал на В. В. заем в размер на 14900лв. съгласно договор за целеви заем от 13.04.10, който заемодателят ще изплати в срок от 4г., считано от 30.04.10, като ипотеката е учредена за обезпечаване връщането на заема. На 31.07.14 ответницата е превела по банкова сметка на ищеца в „Банка ДСК“ЕАД 14 900лв., на 30.09.14 – 4 700лв. - с посочено основание „изпл. заем по НА ... т... /...г/ том ... акт .../... ... ... на АВ - или общо 19 600лв. На 29.03.16 – ищецът е превел по сметка на ответницата 21 400лв. с вписано основание „разрушен договор“. По делото е безспорно, че на 1.06.16 В. М. В. е починала и е оставила за свой единствен наследник дъщеря си А. С. Н., която е починала на 30.01.24, и ответницата М. Н. Н., като нейна дъщеря, е нейна наследница по закон. На 28.09.16 А. Н., майка на ответницата, е завела иск срещу Е.Б., твърдейки, че след смъртта на майка й В.В. открила договор за заем и нотариален акт за ипотека, като, видно от съдържанието им, е налице само задължаване за предоставяне на заем, няма реално предаване; поради това се претендира признаване за установено, че А.Н. не дължи сумата по договора – поради непредаването й /тъй като договорът за заем е реален/, или евентуално - поради погасяване на задължението с оглед плащането от дъщеря й на суми, които последната, тайно от нея, е превела на ищеца - на 31.07.14 14900лв. и на 3.10.14 4700лв. /общо 19600лв./ - но въпреки получаването им той не е предприел действия за заличаване на ипотеката; на 29.03.16 е превел на дъщеря й 21400лв с основание „разрушен договор“. По исковата молба е образувано г.д.№.3100/17 на СГС, първоинстанционното решение по което е било отменено с влязло в сила въззивно такова - реш.№.12358/19.11.20 по г.д.№.2007/20 на САС, недопуснато до касационно обжалване с опр.№.209/21.03.22 по г.д.№.3181/ 21, ІІІ ГО на ВКС. Със същото предявеният от А. Н. срещу Е. Б. иск с правно основание чл.124 ГПК - за установяване, че ищцата не дължи на ответника сумата 14 300лв., представляваща главница по договор за целеви заем от 13.04.10 и анекс към него от 27.07.10, сумата 6864лв. възнаградителна лихва за периода 30.04.10-30.04.14 и сумата 372 486,40лв. неустойка за забава за периода 1.05.14-27.09.16, тъй като уговорената по заема сума не е била предадена на заемателката - е отхвърлен като неоснователен; отхвърлен е и искът с правно основание чл.170 ЗЗД за обявяване на недействителност на договорна ипотека, извършена с НА №..., т..., нот. дело ... от ... ... ... на нотариус В. Б. /поради липса на тъждество между обезпеченото вземане и сумата, за която е учредена ипотеката/; признато е за установено на основание чл.124 ГПК, че А. Н. като наследница на В. В. не дължи 14300лв. главница и 5148лв. възнаградителна лихва за 2012г., 2013г. и 2014г., възникнали по договор за заем от 13.04.10, сключен между В. В. и Е. Б., като погасени чрез плащане от М. Н., както и не дължи по същия договор 1716лв. лихва за 2011г като погасена по давност и 372486,40лв. неустойка за периода 1.05.14-27.09.16, тъй като клаузата на чл.8.1 от договора за целеви заем от 13.04.10, сключен между В. В. и Е.Б., е нищожна като противоречаща на добрите нрави; отхвърлени са и исковете с правно основание чл.167 ал.3 ЗЗД и чл.170 ЗЗД за прогласяване на нищожност на горецитираната договора ипотека, извършена с нот. акт №..., поради това, че имотът не е принадлежал на В. В., и за обявяване на недействителност на договорната ипотека поради липса на тъждество на имота, върху който се учредява ипотеката. Изложени са мотиви, че от текста на нотариалния акт за учредяването на договорната ипотека, обезпечаваща връщането на заема по договора от 13.04.10, следва, че сумата 14900лв. е отпусната както е записано в договора от 13.04.10; с подписването на нот.акт В.В. е заявила, че я е получила най-късно на 30.04.20 – следователно има признание за получаването й - тя е предадена и фактическият състав на реалния договор за заем е осъществен /като това се подкрепя и от останалите събрани доказателства/; при тези обстоятелства искът за недължимост на сумата 14300лв. главница по договор за заем от 13.09.10 и анекс към него от 27.07.10, както и на суми за лихви и неустойка поради това, че процесната заемна сума не е получена от В. В., е неоснователен. Във връзка с установяването на недължимост на главницата и лихвите поради плащане е отразено, че плащането – общо на 19 600лв. - е било извършено от третото лице М. Н. с два превода – от 31.07.14г. и 3.10.14г.; сумата е била достатъчна да покрие главницата от 14300лв. и лихвите за 2012г., 2013г. и 2014г.; ответникът не се е позовал на правото си по чл.66 ЗЗД да откаже частично плащане, последното е било прието от него и с това погасителния ефект е настъпил; обстоятелството, че значително по-късно той е върнал преведената сума на М.Н., няма отношение към погасения договор за заем-то е относимо към възникнало между двамата правоотношение – относно сключена между тях спогодба за погасяването на задължението по заема, което той развалил поради нейното неизпълнение. С иска по чл.55 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника, и в негова тежест е да докаже единствено даването; в тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил дадената му сума. Първата хипотеза на чл.55 ЗЗД е налице, когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание; втората и третата хипотеза на чл.55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало. В разглеждания случай е безспорно, че на 29.03.16г. ищецът е превел на ответницата сумата 21400лв. Спорен е въпросът налице ли е било основание за получаването й от нея. Доколкото в отговора на исковата молба са изложени твърдения, свързани с действителността и изпълнението на договора за целеви заем от 13.04.10, сключен между ищеца и В.В. /баба на М.Н./ – в това число се оспорва получаването на заетата сума, сочи се, че ответницата е платила на заемодателя 19600лв. поради незнание дали сумата действително е била получена от баба й и под страх от последиците от сключения договор за ипотека, а последващият превод на претендираните 21400лв. съставлява връщане от страна на ищеца на ответницата на погрешно преведената от нея сума и поради това процесните 21400лв. са получени от нея на правно основание - от значение за действителното наличие на такова е обстоятелството обвързани ли са били ищеца и В.В. от валиден договор за заем и погасено ли е било задължението по него чрез плащане. Отговорът на този въпрос е положителен. Ищецът и наследодателката на ответницата В. В. са били обвързани от договор за заем от 13.04.10, по силата на който последната е получила в заем сумата 14300лв. със задължение да я върне до 30.04.14, като това задължение, ведно с лихвите за 2012г., 2013г. и 2014г., е било погасено от М. Н. с плащане на сумата 19600лв. Горното се установява както от съвкупното тълкуване на събраните в настоящото производство доказателства, така и с оглед влязлото в сила реш.№.12358/19.11.20 по г.д.№.2007/20 на САС – което съдът следва да зачете съгласно чл.297 ГПК и доколкото, предвид настъпилото в хода на производството пред въззивната инстанция наследствено правоприемство между А. Н. и ответницата-нейна дъщеря, последната е обвързана от него - чл.298 ал.2 ГПК. Решение №.12358/19.11.20 по г.д.№.2007/20 на САС със сила на пресъдено нещо установява, че доколкото В. В. и ищецът са били обвързани от договор за заем от 13.04.10, наследницата на заемателката не дължи сумата 14300лв. главница и лихви за 2012г., 2013г. и 2014г. по него, тъй като задълженията за същите са погасени чрез плащане на сумата 19600лв. от М. Н.. При това положение твърденията на последната, че наследодателката й В.В. и ищецът не са били обвързани от договор за заем, респективно, че сумата 19600лв. е била погрешно платена и недължимо получена от ищеца – и с превода на претендираната сума той е върнал това, което е получил без основание, са неоснователни. Напротив – чрез платените от М.Н. 19600лв. е било погасено валидно възникналото задължение на В.В. по договора за заем от 13.04.10, като тя не установява да е налице основание, на което да задържи преведената впоследствие от ищеца сума 21400лв. Същата е постъпила без към този момент да е било налице основание за плащането й – поради което и съгласно чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД се дължи връщането й. Предвид изложеното и с оглед несъвпадение на изводите на ВКС с тези на СГС, въззивното решение следва да бъде отменено и предявеният иск - уважен, като М.Н. бъде осъдена да плати на Е. Б. 21 400лв. с равностойност в евро 10 941,65 евро на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба 29.03.21г. до окончателното изплащане. С оглед изхода на спора на ищеца се дължат и направените пред всички инстанции разноски на основание чл.78 ал.1 ГПК в общ размер на 2084,54 евро /856лв. ДТ пред СРС /равни на 437,67 евро/ - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по г.д.№.17476/21 на СРС не се присъжда, тъй като не са представени годни доказателства за направени разноски за такова: приложеното пълномощно е от 31.05.21, фактурата за 3240лв. е с №.5437/4.11.19 и вписано основание „процесуално представителство във връзка с иск за връщане на заемна сума“, извлечението от сметка е с отразено основание „фактура 70830 и 7084 от 10.10.19“ – като видно от същите и фактурата, и преводното нареждане касаят разноски, направени далеч преди завеждането на иска на 29.03.21 и предхождат датата на упълномощаването за процесуално представителство по първоинстанционното производство; отделно от това фактурата има за предмет друг спор (връщане на заета сума, а не такъв по чл.55 ЗЗД), а самото плащане, видно от извлечението от сметка, е за сума по други фактури, различни от описаната по-горе; 15лв. ДТ за частна жалба /равни на 7,67евро/; 2748лв. адвокатско възнаграждение пред СГС /равни на 1405,03 евро/; 15,34евро ДТ пред ВКС; 218,83 евро ДТ пред ВКС/, а на представлявалия го пред ВКС пълномощник адв. Е. Е. от САК -1000 евро адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 ЗА /при определяне на същото настоящият състав отчита, че правилото на чл.38 ал.2 ЗА /съгласно което съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер-този по Наредба №.1/09.01.04/ не може да бъде приложено с оглед решение на СЕС по дело C-438/22; посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения-те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразява интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа; в случая, при отчитане на горните критерии и релевантните обстоятелства, дължимото на основание чл.38 ал.2 ЗА възнаграждение за изготвяне на касационна жалба и явяване в едно съдебно заседание по дело с неголяма фактическа и правна сложност се определя на 1000 евро/. Мотивиран от изложеното, ВКС, състав на ІІІ ГО,