Определение № 2168 от 10.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 878/2025 г.

Производството е по чл.274 ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. Д. Ш. срещу определение №846/19.12.2024 г. по в.т.д. № 681/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без разглеждане молбата й за спиране на съдебното производството по предявения от Софийска градска прокуратура иск по чл.155 т.3 ТЗ за прекратяване на търговското дружество „К.-Д“ЕООД на основание чл. 229 ал.1 т.4 ГПК. В частната жалба са наведени оплаквания за неправилност и необоснованост на атакувания съдебен акт. Моли се за отмяна на атакуваното определение и постановяване на ново, с което се уважава молбата на жалбоподателката за спиране на съдебното производство на основание чл. 229 ал.1 т.4 ГПК. Оспорва се извода на съда, че подадената молба за спиране не може да бъде разгледана поради приключило с краен акт въззивно производство. Твърди се, че в ГПК не са предвидени времеви граници за подаване на молбата по чл. 229 ал.1 ГПК, както и за произнасяне на съда по нея, стига производството да не е приключило с влязъл в сила окончателен съдебен акт, какъвто не е настоящият случай. Частната жалбоподателка се позовава на разпоредбата на чл. 229 ал.2 изр. 2 ГПК, съгласно която в случаите по ал. 1 т.т. 2 и 3, ако е било завършено съдебното дирене, производството се спира след постановяване на решението по делото, като сочи, че тя може да бъде приложена по аналогия и към настоящия случай. Оспорен е и извода на съда, че искания, свързани с разпореждане с предмета на делото, могат да правят само страните по него, а в настоящия случай молителката не е страна по делото. Във връзка с това оспорване частната жалбоподателка излага доводи, че всяко лице с правен интерес може да иска спиране на производство по делото, дори да не е страна по него, тъй като ГПК не въвежда изрично ограничение за това. В допълнение сочи, че съдът е длъжен и служебно да направи проверка за наличието на процесуални пречки за разглеждане и решаване на делото и при наличие на такива следва да спре делото, независимо дали е имало искане на страна по делото/трето лице. В обосноваване на тази теза се позовава на т.1 от Тълкувателно решение от 09.07.2019 г. по тълк. дело на № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Насрещните страни по частната жалба Софийска апелативна прокуратура и „К.-Д“ ЕООД, представлявано от адвокат Е. В., като назначен му от съда особен представител, уведомени по реда на чл. 276 ал. 1 ГПК, не са изразили становище. Върховен касационен съд, в състав на Второ търговско отделение, констатира, че частната жалба е подадена в срок от легитимирано да обжалва лице срещу съдебен акт от категорията на обжалваемите, поради което я намира за допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. След постановяването на решение по в.т.д.№681/24г. по описа на Софийски апелативен съд за прекратяване на „К.-Д“ЕООД на основание чл.155 т.3 ТЗ – поради липса на вписан управител, след смъртта на вписания като такъв Д. К. Г. на 27.05.2021г., въззивният съд е бил сезиран с молба, подадена от Д. Ш., в качеството й на наследник на починалия управител на дружеството, в която се сочи, че са налице две висящи искови производства от 2023г., имащи за предмет искове по чл.29 ал.1 предл.3 ЗТРРЮЛНЦ – за несъществуване на вписани по партидата на дружеството от 2017г. и от 2020г. обстоятелства. Твърди се,че изходът от тези производства има преюдициално значение за производството по иска по чл.155 т.3 ТЗ, поради което е направено искане за спиране на основание чл. 229 ал.1 т. 4 ГПК на производството по делото до приключването на производствата по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ с влезли в сила решения. Въззивният съд е оставил молбата за спиране без разглеждане с аргументите, че тя е била подадена след приключване на въззивното производство с краен акт, поради което не е било възможно спиране на производството и че молбата изхожда от лице, което не е страна по делото, а искания, свързани с разпореждане с предмета на делото, могат да бъдат направени само от страните по него. Настоящият съдебен състав намира така постановеното определение за правилно. Основанието за спиране на съдебното производство по чл.229 ал.1 т.4 ГПК може да бъде релевирано само до края на съдебното дирене пред съответната инстанция, доколкото посочената норма задължава съда да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора, тъй като при постановяването му следва да бъдат съобразени нови права, факти или обстоятелства, установени с решението по обуславящото дело. В т.см. са изложените мотиви към т.1 от ТР №1/2019г. по тълк.д.№1/2017г. на ОСГТК на ВКС. Тъй като в случая искането е отправено до въззивния съд след постановяването на съдебно решение по съществото на спора, т.е. след изтичането на срока, в който може да бъде направено пред въззивната инстанция, съставът на апелативния съд не е имал задължение да се произнася по него. Неуместен е аргументът за аналогия с разпоредбата на чл. 229 ал.2 изр. 2 ГПК, предвид това,че с нея законодателят изрично и изчерпателно е регламентирал случаите, в които производството е допустимо да се спре и след постановяване на решението по делото и това са само случаите, в които някоя от страните след приключването на съдебното дирене е изгубила правосубектността си /поради смърт/ или дееспособността й е ограничена или страната е лишена от такава. Очевидно е, че тези два случая не касаят решаването на делото по същество, а имат отношение към легитимацията на страните за обжалване на решението, поради което аналогията с тези разпоредби е неприложима. Приключването на делото пред въззивната инстанция с решение по съществото на спора е достатъчно основание съдът да откаже да се произнесе по направеното искане за спиране на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК, независимо от това дали лицето,което го е направило има правен интерес от него или не. С оглед изложеното настоящият съдебен състав счита, че обжалваното определение на Софийски апелативен съд следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение