Определение № 60254 от 03.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 907/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 261655 от 24.03.2021 г., подадена от „ЗАД „Алианц България“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 260105 от 23.02.2021 г. по в.гр.д. № 381/2020 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което по подадена от застрахователното дружество молба с правно основание чл. 248 ГПК е изменено постановеното по делото решение № 260058 от 04.12.2020 г. в частта му за разноските, като И. И. И. е осъден да заплати на застрахователя допълнително още 2 612 лв. над присъдените вече с въззивното решение 1 106 лв. – сторени разноски във въззивната инстанция. Частният жалбоподател релевира оплакване за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, който атакува в частта му, с която молбата за изменение на въззивното решение не е уважена за горницата от 1 763.60 лв. до пълния дължим според жалбоподателя размер от 5 181.60 лв., съобразно действително сторените по делото разноски от страна на застрахователя и отхвърлената част от исковете. Излага съображения, че въззивният съд неправилно е приел, че претендираните разноски за платено адвокатско възнаграждение са над предвидения в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ) минимум, защото уговореното възнаграждение в размер на 5 530 лв. е определено точно по минимума, но към него е начислен и дължим ДДС, поради което във фактурата и списъка по чл. 80 ГПК е посочена сумата от 6 636 лв. В условията на евентуалност навежда доводи, че дори да се приеме, че адвокатското възнаграждение е над минимума по Наредбата, същото не следва да се редуцира, защото делото се отличава с фактическа и правна сложност. Твърди и неправилно включване от въззивния съд в дължимите на застрахователя разноски единствено на сумата от 400 лв. за платена държавна такса за въззивната му жалба, чийто общ размер е 2 000 лв. и предид съотношението между отхвърлената част от иска и пълния му претендиран размер (60:100) действително подлежащата на присъждане сума е всъщност в размер на 1 200 лв. По тези съображения моли за отмяна на определението в частта му, с която искането по чл. 248 ГПК не е уважено в цялост, и присъждане на сумата от още 1 763.60 лв. – разноски във въззивното производство, представляваща разлика между присъдените с въззивното решение и атакуваното с настоящата частна жалба определение общо 3 718 лв. и действително дължимите 5 181.60 лв. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна – И. И. И. от [населено място]. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на частния жалбоподател и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 1, т. 2 във връзка с ал. 2, изр. първо ГПК. Разгледана по същество, същата е частично основателна. За да постанови обжалваното определение, с което е намерил подадената от застрахователното дружество молба по чл. 248 ГПК за частично основателна и е осъдил И. И. И. да му заплати разноски, сторени във въззивното производство, решаващият съдебен състав е констатирал, че предмет на въззивното производство са били подадената от „ЗАД „Алианц България“ АД жалба срещу първоинстанционното решение в осъдителната му част в размер на 100 000 лв., както и насрещната въззивна жалба на ищеца – в отхвърлителната му част в размер също на 100 000 лв., като с решението си въззивният съд е отменил първоинстанционното решение за горницата над 80 000 лв., отхвърлил е иска за сумата от 20 000 лв. и е потвърдил решението в отхвърлителната му част за сумата от 100 000 лв. до предявения размер от 200 000 лв., както и в осъдителната част в размер на 80 000 лв. При този изход на спора въззивната инстанция е приела, че в полза на застрахователя следва да се присъдят разноски съразмерно с отхвърлената част на иска, която в случая е в размер на 120 000 лв. Релевираното възражение на насрещната страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение съдът е намерил за основателно, мотиви за което е изложил във въззивното решение. Поради това е счел, че адвокатското възнаграждение следва да бъде редуцирано до предвидения минимум в чл. 7, ал. 2, т. 5 от НМРАВ и пропорционално на отхвърлената част от иска в полза на въззивника – ответник да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 3 318 лв. По отношение на заплатената държавна такса е прието, че и тя също трябва да се присъди в негова полза, но до размера от 400 лв. съобразно обжалваемия интерес по жалбата на застрахователя и частичното й уважаване. По тези съображения решаващият съдебен състав е заключил, че на застрахователя следва да се присъдят разноски за въззивната инстанция в общ размер 3 718 лв., т.е. след приспадане на вече присъдените с решението 1 106 лв., молбата за изменение на решението в частта за разноските е уважена като основателна в размер на 2 612 лв. Определението е неправилно. Установява се от данните по делото, че предметът на спора в първата инстанция е за присъждане на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) на сумата от 200 000 лв. – обезщетение за претърпени от И. И. И. неимуществени вреди вследствие на настъпила на 13.05.2019 г. смърт на майка му Е. И. И., починала вследствие получени от нея на 16.03.2015 г., като участник в ПТП, травматични увреждания. С решение № 325 от 28.05.2020 г. по т.д. № 1806/2019 г. по описа на Окръжен съд – Варна, така предявеният иск е уважен за сумата от 100 000 лв., респективно – отхвърлен като неоснователен за разликата над тази сума до предявения размер от 200 000 лв. Първоинстанционното решение е било обжалвано както следва – от ищеца в отхвърлителната му част, както и от застрахователното дружество в частта, с която искът е уважен. С решение № 260058 от 04.12.2020 г. по в.гр.д. № 381/2020 г. по описа на Апелативен съд – Варна решението на първата инстанция е било потвърдено в отхвърлителната му част за сумата от 100 000 лв. до предявения размер от 200 000 лв., както и в осъдителната част в размер на 80 000 лв., респ. – отменено в останалата част, с която исковата претенция е била уважена за горницата над 80 000 лв. При така установеното от фактическа страна неправилни са изводите на въззивния съд за частична неоснователност на молбата по чл. 248 ГПК в частта й за подлежащото на присъждане адвокатско възнаграждение. По аргумент от чл. 78, ал. 3 ГПК претенцията на ответното застрахователно дружество – въззивник по своята въззивна жалба и въззиваем спрямо въззивната жалба на ищеца, за разноски пред въззивния съд е основателна до размер на уважената част от собствената му въззивна жалба спрямо обжалваемия по нея интерес, както и до размер на обжалваемия интерес на ищеца, чиято въззивна жалба е отхвърлена изцяло. Направените от застрахователя разноски във въззивното производство за заплатено адвокатско възнаграждение възлизат на 6 636 лв. с ДДС. Адвокатското възнаграждение е уговорено за оказаната правна защита и съдействие във въззивното производство, т. е. за защита на страната в производството, чийто предмет е както подадената от страната въззивна жалба, така и подадената от насрещната страна въззивна жалба. Предмет на разглеждане във възивното производство, определен от подадените две въззивни жалби, е спорът по предявения иск в неговата цялост за 200 000 лв. Частично уважената въззивна жалба на ответника е с обжалваем интерес от 100 000 лв., а отхвърлената въззивна жалба на ищеца (обжалваната от същия отхвърлителна част на първоинстанционното решение) е също с обжалваем интерес от 100 000 лв. Или общият обжалван интерес във въззивното производство е 200 000 лв., спрямо който минималният размер на адвокатското възнаграждение, изчислен на основание чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е 5 530 лв. Съгласно разпоредбата на § 2а от ДР на НМРАВ за регистрираните по ЗДДС адвокати дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение. Предвид тази разпоредба, върху минимално дължимото според НМРАВ възнаграждение следва да се прибавят и 20 % ДДС, които се дължат на адвоката, съответно адвокатското дружество. Предоставените от процесуалния представител на ответника адвокатски услуги съставляват облагаема възмездна доставка, затова при присъждане на възнаграждение за оказана правна помощ и съдействие от адвокат, преупълномощен по реда на чл. 71, ал. 1 ЗАдв от регистрирано по ЗДДС адвокатско дружество, дължимото адвокатско възнаграждение следва да включва ДДС. Доколкото по делото са представени доказателства за регистриране на Адвокатско дружество „Си Ем Ес К. М. Набаро Олсуанг ЛЛП – клон България/Дънкан Уестън“ по ЗДДС, няма пречка върху уговореното адвокатско възнаграждение да се начисли 20 % ДДС. Следователно, минималният размер на адвокатското възнаграждение с включен ДДС възлиза на сумата в размер на 6 636 лв., от които, съобразно изложеното по-горе относно начина на разпределение на отговорността за разноски в конкретния случай спрямо изхода на спора, на застрахователното дружество следва да бъдат възстановени от ищеца 3 981.60 лв. Възражението на ищеца за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение е неоснователно, като бланкетно заявено и без да бъдат изложени съответните надлежни основания за това искане, защото нито се твърди, нито се обосновава фактическа и правна сложност на спора, която съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК единствено би могла да бъде основание за редуциране по размер на адвокатско възнаграждение, поради което като краен резултат в настоящото производство няма основание да бъде намалено поради прекомерност претендираното адвокатско възнаграждение. Що се отнася до претенцията на застрахователното дружество за дължими му от ищеца разноски, представляващи платена държавна такса в размер на 1 200 лв., вместо присъдените от въззивния съд 400 лв., същата е неоснователна. В конкретния случай, заплатената от „ЗАД „Армеец“ АД държавна такса за въззивно обжалване на първоинстанционното решение подлежи на присъждане като разноски, сторени за собствената му въззивна жалба, доколкото същата е частично уважена от въззивния съд. Поради това, тези разноски подлежат на възлагане върху другата страна, но не с оглед общия материален интерес във въззивната инстанция и съотношението между уважената и отхвърлената част от исковата претенция, както неправилно счита застрахователят, а само с оглед материалния интерес по собствената му въззивна жалба, за която тази държавна такса е платена, съотнесено към частта от нея, която е уважена, т.е. 2 000 x (20:100). Ето защо въззивният съд правилно е приел, че сторените разноски за платена държавна такса подлежат на присъждане в размер на 400 лв. Въз основа на изложените съображения, като краен резултат настоящият съдебен състав счита, че дължимите на застрахователното дружество разноски за въззивното производство са в общ размер на 4 381.60 лв. вместо приетите от въззивния съд 3 718 лв. Поради това обжалваното определение на Апелативен съд – Варна като неправилно следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго – за изменение на въззивното решение, като се осъди И. И. И. да заплати на „ЗАД „Армеец“ АД допълнително сума в размер на 3 275.60 лв., представляваща разликата между направените и дължими му разноски за въззивното производство (платено адвокатско възнаграждение и държавна такса) в размер 4 381.60 лв. и присъдените 1 106 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение